Соня Захариева
Оноре Домие е роден на 26 февруари 1808 г. в Марсилия. Баща му подържа магазин на рамкаджия-стъклар и реставратор на картини. След детството, прекарано в Марсилия, Домие пристига с родителите си в Париж. Оттук нататък огромният град ще се превърне в житейска школа, в място за изследване, а по-късно и в главна тема за младия художник. Родителите очевидно нямат много ясни планове относно бъдещето на сина освен по една точка: той трябва възможно най-скоро да започне да помага на семейния бюджет. Ненавършил още 13 години, Оноре бива настанен като разносвач на писма у един съдебен пристав, а по-късно и като прислужник в книжарницата на Делоне при Пале Роял. Когато юношата решава да напусне и книжарницата, майка му забелязва съкрушено: „Мой бедни Оноре, ти не знаеш какво искаш.“ „Знам — възразява синът. — Искам да рисувам.“
Домие се учи на занаят доста откъслечно и при посредствени художници, а всичко това, което те не са в състояние да му предадат, той получава чрез самообразование, чрез общуване със старите майстори в Лувъра и чрез ония странни пътища на вътрешно обогатяване, познати само на гения. Както често се случва, този период на прохождане е тягостен, муден — трае около седем години — и с нищо не предвещава блестящо бъдеще.
Домие започва с политически карикатури, които са обнародвани в седмичника „Силует“ през 1830 г. Тези произведения са създадени под явното влияние на прочутия по онова време художник Никола-Тусен Шарле. Чуждите влияния ще се проявяват и в следващите му творби, а новото, оригинално виждане проличава малко по-късно, когато започва публикацията на портретните шаржове по страниците на сп. „Карикатура“. Още с тези първи стъпки Домие не тръгва по лекия път на литографията, правена само за пари, а съвсем спонтанно навлиза в трудното и несигурно поприще на политическата сатира. Към това го подтикват и бурните събития на времето, и страстният темперамент, скрит зад една спокойна, почти флегматична външност.
Домие за кратък период създава много политически карикатури, част от които свидетелстват за едно вече самобитно майсторство. Това са графично-експресивните и гневно-изобличителни творби, като „Този може да бъде освободен! Той вече не е опасен“, „Свобода на печата“, „Погребението на Лафайет“. „Законодателен търбух“, „Рю Транснонен“ и др. Скоро младият художник е задържан за карикатура срещу Луи Филип и е хвърлен в затвора. Но и след излизането си от затвора, той продължава да работи в областта на политическата литография, като сътрудничи на списанията „Карикатура“ и „Шаривари“. Поради приемане на закон, ограничаващ свободата на печата, Домие е принуден да изостави за дълго политическата тема и да се ограничи с битови сцени.
Наред с многото рисунки, художникът създава през това време и прочутите литографии серии „Хора на правосъдието“, „Добрите буржоа“, „Пасторали“ и др. След революцията от 1848 г. Домие участвува в конкурс с композиция на тема „Републиката“. Една година по-късно обаче Луи Наполеон извършва държавен преврат и завзема властта — нещо, което художникът вече е предрекъл с някои свои творби.
Цялостен и монолитен във всички творчески области, Домие и в живописта си разработва мотиви, вече използувани в скулптурата и графиката му. Но художникът въвежда в живописта си и някои нови теми. Той прави портрети на хора на изкуството, отразява съдебните нрави, посвещава много композиции на градското всекидневие. Някои други мотиви като че са призвани да внесат нотка на разнообразие и веселие в този унил делничен свят. Известно е, че Домие е бил чест посетител на театралните представления. Дългата поредица композиции, отразяваща този своеобразен бит, е много интересна. Обширен е и цикълът от произведения, посветени на света на изобразителното изкуство и на литературни творби („Дон Кихот“).
Домие многократно включва и в графичните, и в живописните си произведения образи на деца. Майката, завръщаща се от реката, където цял ден е прала, води за ръка невръстното си дете. И жената, движеща се по улицата с тежък вързоп, също е придружавана от детето си. И работничката, поглъщаща врялата супа, кърми пеленачето си. И снажната „Република“ е заобиколена от деца. Често обаче художникът използва детските образи не като детайл, а като център на композицията — „Детско хоро“, „Къпещи се деца“, „Играещи деца“, „Излизане от училище“ и др. В такива случаи композицията сякаш се озарява от мека светлина и ние усещаме да ни облъхва една нежност, която е, разбира се, нежността на децата, но също и нежността на художника към децата.
Домие няма деца. Синът, роден от неговата Дидин, както нарича жена си, умира още като пеленаче. Но той чувства всички деца като свои, особено децата на бедните, обречени от ранна възраст сами да се грижат за себе си и да търсят пътя си сред големия враждебен град. Затова и децата са най-светлите образи в творчеството му. Те са надеждата за нещо по-добро, те са вярата в бъдещето. За тях майсторът се бори срещу силите на злото, на тях е посветено цялото му дело.
Към 1873 г. поради крайно отслабване на зрението му художникът прекратява творческата си дейност. На 11 февруари 1879 г. Домие умира.
Повече от век ще мине, преди делото на художника да бъде разбрано и оценено по достойнство. Но Домие никога не е бързал и никога не се е стремял към признание. Хората, орисани за безсмъртие, нямат особени причини да бързат. Днес вече името на майстора е заело мястото си сред имената на великите творци и много от произведенията му са добили световна известност.
Този текст е публикуван в сп.”Картинна галерия”, бр. 3 от 1988 година. Автор на статията е Соня Захариева.
