Иван Вазов- опит за портрет от Николай Райнов

20 години без Вазова

Има един поет – най-голям, най-плодовит и най-разнообразен, който е като стожер, що дели бунтовнишкото време от следосвободителното: Иван Вазов. Той се е учил на лирика от Ботйова и Славейкова, на изящна книжнина – от Каравелова, а на драма – от Друмева; от него пък се учили всичките ни сегашни поети и писатели. Дори ония, чиято поезия никак не прилича на Вазовата, все ще да помнят някое стиховторение, което са научили като деца от читанките.

Иван Вазов заслужи да го нарекат „народен поет”, понеже творбите му отразяват неволите, борбите и радостите на народа през цялото време отпреди Освобождението насам.

Никой наш поет не е писал за българската природа, колкото Вазова – дори Алеко Константинов, когото смятат за основател на туризма у нас.

Вазов вярва, че никакво робство, никакви насилия и преврати не могат угаси българския дух. За безсмъртието на тоя дух той пя цял живот.

Иван Вазов е изразител на народните чувства, мисли и преживелици. Той възпява и брани всичко българско: земя, език, минало величие, дейци за свобода и свестяване, освободители, бойци-защитници, народни мъдреци, родолюбиви жени, предани майки.

Колкото и да се възхищава от бореца, негов обичен тип си остава миролюбивият и добродушен човек на духовния напредък, на културната работа. Особен светоглед той няма. За него са ценни гражданските и лични добродетели, ценна е вярата в идеал, ценна е готовността на човека да се пожертвува за другиго.

За него е най-важното да вярваш в нещо – и да вярваш искрено, да не бъдеш като ония „ритори сити, жадни за слава”, които „вдигат тревога” или „с расо покрити, смеят се с Бога”.

Никой наш писател не е дал толкова много образи на различни люде, колкото е дал Вазов. И повечето от тях са живо отличени със свои белези, външни или вътрешни. В някои творби той е смогнал да въплъти и сборната душа на народа.

Той създаде и нови видове в лириката, па и в епоса, като продължи делото на дядо Славейкова, Христо Ботйова и Любен Каравелова. От него са се учили всички живи български писатели: Михалаки Георгиев, Стоян Михайловски, Антон Страшимиров, Ал. Константинов, Йор. Йовков и др.

Той внесе хубави народни думи от всички нашенски говори, даде образци на китна реч, окърши стиха, направи го разнообразен, придаде тънка непосредност и палава живост на разговора.

И той, като своите учители от времето на Възраждането, не само възпява, но и поучава; и за него гражданинът и поетът са до известна степен неделими; поради туй поезията не е за Вазова само въплътена хубост, но и правда, па и добро, изразени в художествен вид.

Вазов е прав, когато пише, че неговите песни не ще бъдат забравени, а ще се четат докле е жив народният дух, чиито трепети отразяват:

„Те жив са отклик на духа народен,
а той не мре – и дор сърца туптят
от скръб и радост в наший край свободен
и мойте песни все ще се четат!

Извадка от „Вечното в нашата литература, кн. 2 – Иван Вазов.

Текстът е публикуван във вестник „Добруджанска поща”, година 1, бр. 13-15, 03.10.1941 г. Автор е Николай Райнов. 

 

 

Публикуване на коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.