Кога проглежда портретът…

„Вакханалия“ на Тициан, 1523-1526г., 175 х 193 см

Драган Тенев

В просторната дворцова зала не беше до­статъчно светло. Не беше и достатъчно проветрено. Кралят боледуваше и лекарите бяха му предписали да бъде винаги на топло. Въпреки тяхната забрана обаче, застарява­щият крал непрекъснато се разхождаше из безкрайните коридори на своя мадридски дворец, без да може да се освободи от усе­щането, че това са може би последните му земни дни и тази мисъл го гнетеше. Макар и опитни, дворцовите медици не можеха да разберат от какво точно боледуваше могъ­щият испански монарх и той бавно се то­пеше пред очите им. Просто увяхваше. Тъй като и самият Карл чувствуваше това, той извика големия венециански живипосец Ти­циан от Италия. Искаше да има още един портрет като онзи, който маестрото му бе нарисувал, когато беше в разцвета на си­лите си.

Тициан незабавно се отзова на кралската покана. Двамата стояха един срещу друг — кралят седнал неподвижно на своя стол, а венецианецът изправен зад своя тринож­ник и съсредоточен в работата си. Въпреки старанието си, Тициан усещаше, че нещо му убягва от кралското лице и това го при­тесняваше. Смутен от неочаквания си неу­спех, художникът неволно изпусна четката върху скъпия килим и посегна да я вдигне, но Карл го изпревари. Подаде му я.

  • Какво правите, Ваше величество? – прошепна Тициан изумен, но Карл само се усмихна и отвърна:
  • Нищо особено. Просто подавам четка­та на един гений и това е голяма чест за мене…

Венецианецът замълча. Продължи да ри­сува лицето на Карл. Искаше на всяка цена да му вдъхне живот.

Тициан си спомни, че преди години, когато към владенията на Испания се бе приба­вила Нидерландия и голяма част от Италия, Карл беше заявил гордо на цял свят: „Слън­цето в моята империя никога не залязва!“ Сега същият този крал, чиято власт се простираше над значителна част от Евро­па и над почти цяла Южна Америка, никак не напомняше горделивеца от първия порт­рет, който Тициан му бе изписал някога. Се­га на стола седеше само един обикновен застаряващ мъж.

В последните десетина години маестрото беше рисувал предимно портрети на знатни мъже и жени. Докато изписваше ли­цата на тези хора, художникът се стреме­ше да покаже върху платното тяхната ис­тинска същност такава, каквато той я виждаше, а не такава, каквато те искаха да му я покажат. Тициан непрекъснато бе от­кривал нови и нови черти в своите модели. Но заедно с това той бе забелязал и още една особеност — поначало всички хора си приличаха. И ако помежду им по-късно се получаваха различия, те се дължаха не на нещо вродено, а по-скоро на обстоятелства­та, при които бяха живели. Това откритие бе изненадало големия художник. До тогава той бе рисувал предимно религиозни и митологически платна и бе влагал в лицата на техните герои онова, което му се искаше. Сега помъдрелият венецианец вече знаеше, че природата е далеч по-голям майстор от него, що се отнася до вътрешното раз­нообразие на хората. ­

  • Защо млъкнахте, драги маестро? — попита Карл.
  • Замислих се, сир…
  • И накъде бяха се упътили вашите мис­ли? — полюбопитства кралят.
  • Размишлявах за разнообразието на природата, Ваше величество. И да си при­зная — обхвана ме чувство на нищожност. Наблюдателният човек просто се стъписва пред нейните възможности!
  • Наистина има нещо величествено в разнообразието на природата, дори ако чо­век погледне само едно цвете… — съгласи се Карл и добави усмихнат: — Във ваше ли­це обаче тя е намерила достоен съперник. Всичко в картините ви е така естествено и така живо. Аз можах да видя през живота си много живописни творби и знам твър­до — вашето изкуство е равно на изкуст­вото на Леонардо, на Рафаело и на моя лю­бимец Микеланджело.
  • Благодаря ви за тези думи, Ваше вели­чество, но ми се струва, че малко ме надце­нявате, като ме сравнявате с тези худож­ници, — възрази поласкан Тициан. — Знаете ли, че докато Ви рисувах, на няколко пъти през главата ми мина мисълта: „Ех, Тициан, сега, когато вече знаеш нещичко за живо­писта, ако можеше да захванеш отначало!“ А когато човек почне да мисли така, сир, това означава, че е остарял — засмя се ве­нецианецът.
  • …или по-скоро помъдрял! — вметна Карл. — За щастие аз съм сигурен, че вие сте в най-успешния период на творчество­то си. И повярвайте ми, щастлив съм, че ще „поживея“ още доста време чрез порт­рета. Нали си спомняте, римляните казва­ха, че животът е кратък, но изкуството е вечно?
  • Признавам, сир, така е. Този народ ни­кога не е грешил в поуките си… — потвърди Тициан и очите му отново запълзяха по платното пред него. Той направи няколко мазки с четката по портрета на краля и ви­дя как благодарение на тях портретът „оживява“. Лицето на Карл промени изра­жението си и очите му почнаха „да гледат“. Магията на гения в миг му беше вдъхнала живот…

Този текст е публикуван в сп.”Картинна галерия”, бр. 10 от 1987 година. Автор на статията е Драган Тенев.

Публикуване на коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.