Николай Райнов в търсене на „Имало едно време…“

Райнов пише първия и единствен свой драматургичен текст „Имало едно време“ през 1923 година.

Д-р Владимир Игнатов преподава „История на българската литература“ в СУ „Св. Климент Охридски“, както и „Български език и литература“ 9. Френска езикова гимназия „Алфонс дьо Ламартин”. Интересите му са в областта на историята на новата българска литература и драматургия.

(С.С.) Какви са художествените достойнства на този текст?

(В.И.)Позволете ми най-напред да Ви поздравя за инициирането на този разговор, посветен на един важен автор в развоя на българската литература и на негово произведение, което не се ползва с особена популярност – читателска, още по-малко сценична, а самò по себе си то е интересен момент от идейно-естетическото, творческото развитие на писателя.

Днес свързваме Николай Райнов предимно с областта на разказа, приказката, романа (известни са последствията за твореца в чисто биографичен план от публикуването на „Между пустинята и живота”). Но нека напомним и подчертаем – той е забележителна полиморфна по своя характер фигура в цялостния ни културен живот от периода между двете световни войни: белетрист, поет, философ, изкуствовед, художник, критик.

Сред тези разностранни полета на изява своето място има и опитът му в драматургията от началото на 20-те години – историческото сказание „Имало едно време…”. Без да сме излишно естетически придирчиви, но потребно литературноисторически справедливи, налага се да споменем, че това произведение не е сред най-високите художествени достижения на Н. Райнов; силата на автора е в други литературни жанрове като възможност за изразяване и утвърждаване на определени представи за свят. Но нима дадена предразположеност към един или друг жанр е достатъчен аргумент за достоверна оценка? Със сигурност не, но във всеки случай не е и факт без значение. Така както по-трудно широката аудитория би възприела например Христо Ботев като белетрист  (замислената повест „Змей” – „из живота на калоферци”, както осведомява Захари Стоянов) или Йордан Йовков като поет символист (съвсем ранните му опити в литературата). И тук се намесва категорията рецептивна нагласа, която оценява, йерархизира, задава определени модели на четене и осмисляне на конкретно творческо присъствие.

Каква е тя с оглед нашия случай? Реално – почти отсъстваща (дали това също е някаква форма на критика?), което е своеобразен парадокс на литературната история. Една творба – повече или по-малко драматургична, – наградена непосредствено след излизането си от Министерството на народното просвещение, същевременно породила отделни – спорадични – реакции – от острата критика до умерената похвала, и незадоволителен сценичен интерес, за да остане впоследствие почти забравена.

Въпреки това тя категорично не е без значение както за индивидуалния художествено-творчески път на Н. Райнов, така и за развитието на третия литературен род от периода. Нейните достойнства могат да се търсят преди всичко на идейно равнище, в изведената система от проблеми и мотиви, представяща отделния човек в трагичен конфликт със заобикалящото, в трактовката на прозрението за собствения дълг и призвание, което придава усещане за смисъл пряко всички препятствия и изпитания.

(С.С.) Как си обяснявате факта, че това историческо сказание не е поставяно на българска сцена?

(В.И) С неговата поетологична страна. Изходната сюжетна точка е особено продуктивна – конфликтните отношения между властника и народа, самотата, неразбраността, слепотата (физическа и духовна) и прозрението, страданието и жертвата, естественото стремление към красота и хармония. Но важно е и как цялата тази функционална идейно-тематична основа ще се надгради съобразно законите, изискванията на драматургичния жанр. Сказанието не разчита толкова на действието, колкото на диалога. Това в някои случаи влияе не съвсем благоприятно спрямо предварителните очаквания и следхождащите впечатления от текста. Още повече – като не се забравя неговата жанрова конкретизираност, посочена още в паратекста. Така героите се превръщат в носители на определена представа, идея, позиция, защитавана в пространни, често пъти излишно многословни диалози, от което се губи драматизмът, сценичността. Типизирането на героите преимуществено чрез тяхната речева характеристика става в ущърб на пълноценната им действена себеизява.

(С.С.) От дистанцията на времето, как бихте оценили текста на Райнов от гледна точка на актуалност?

(В.И.) Според възхвалявания и недолюбвания критик Сент-Бьов писателят класик е този, който е обогатил човешкия дух и се е превърнал в съвременник на всички епохи. Н. Райнов безспорно е такъв – със забележителната си ерудиция, с разнопосочността на художествените си търсения, с модернистичната трактовка на универсални проблеми. Какво е сторила литературната история с пиесата му „Имало едно време…” е въпрос не толкова безспорен. Това обаче не означава непременно анахроничност и потъване в мъртвите книжовни полета.

Струва ми се, че ако една художествена система почива върху универсалното, общочовешкото, конфликтът като сблъсък на ценности, представата за света, изведена и утвърдена в текста, героят, въплъщаващ дадени нравствени императиви, не са подчинени до крайна степен на фактора времева дистанция (без, разбира се, той да бъде подценяван). В този смисъл считам, че с някои контекстуални уговорки заложената в произведението на Райнов идейно-естетическа матрица може да се съотнесе с днешния ден. Например, по отношение проблема за властта, за дълга и отговорността пред поверения народ, за разума и далновидността на държавника, за страданието и горестта, водещи до прозрението, за връзките – по-малко на привличане и повече на отблъскване – между индивида и общността, за обречения и безутешен път на мечтателя, за дуализма – социалнополитически и индивидуално-личен.

(С.С.) Защо критиците не оценяват положително сказанието на Райнов? Как си обяснявате факта, че в българската преса се появява само един критически текст, дело на Боян Пенев?

(В.И.) Навярно причините могат да се търсят по посока на това, което вече изведохме като някои закономерности в текста на структурно-съдържателно равнище, предопределили липсата на сценична реализация. Своеобразният експеримент на Н. Райнов с художественото интерпретиране на определени философски постановки не получава съответния критически ответ заради – нека допуснем, без да обобщаваме – формата и начина, по които то е осъществено. Права сте за критическата рецепция, навярно имате предвид вътрешната рецензия на Б. Пенев за „Имало едно време…”, която въпреки строгата оценка е точна и справедлива.

Има и още една статия, приблизително от същото време, посветена на сказанието – през 1923 г. в сп. „Златорог” Константин Константинов публикува своите „литературни бележки”, с които за пореден път се е проявил и като умел оперативен художествен критик. Тонът не е възхвалителен, но е подчертано добронамерен, а самото припознаване на творбата като „най-хубавата от всички български исторически драми до днес – еднакво историческа и съвременна, толкова българска колкото и общочовешка”, заслужава по-особено внимание.

Дали наистина да не разглеждаме художествения свят на „Имало едно време…” предимно в един диaхронен план, отколкото сам по себе си? 

(С.С.) По какъв начин образът на княз Владимир кореспондира с официалната историография?

(В.И.) Свързан е с нея чрез документално-достоверната историческа фактология. Този образ обаче, нека не забравяме това, в случая е фикция и като такъв се разгръща по съответните естетически изисквания и условности. Райновият Владимир е не толкова човек на действието, а на размисъла, вглъбяването. Затова в сказанието няма да видим рушене на християнски храмове, гонения срещу православни духовници, предводителство на езически бунтове. Авторовата концепция, свързана с този персонаж, имащ реален прототип в далечното минало, отвежда по-скоро към богато смислово нюансирано присъствие на идеалиста и мечтателя, който се проваля в отговорната си мисия на народен водач. Така връзката между реалния исторически факт и автентичната художествена трактовка е условна, генеративна, но не определяща; по-силният акцент е върху идейния потенциал, заложен в героя, разкриващ се последователно от неговите основно речеви и по-малко действени характеристики. 

(С.С.) Съгласни ли сте с тезата на Райнов, че за него волята сама по себе си, единствената воля за живот отрича християнството? И как тази идея кореспондира с текста на сказанието?

(В.И.) Идейно-тематичната основа, върху която се разгръща сюжетът на сказанието, е наистина много широка, философски обусловена, в унисон със спецификите на индивидуалния творчески натюрел на Райнов. В това отношение би могло да се допусне, че произведението е преди всичко драма на характерите, а не толкова на ситуациите. И по тази причина не бива да изненадва посоката на развитие на един от най-доминиращите персонажи – Владимир, тъкмо като изразител на една религиозна, мирогледна широта. Внушеният естетически и философски дуализъм, изразените иконоборчески настроения имат своите предпоставки в реалните авторови нагласи и увлечения (вероятно не е излишно да се напомни, че само до 1918 г. книгата „Богомилски легенди” има вече две издания). И все пак – противоречивостта на художествено превъплътените философски изводи и обобщения за човека и неговото място сред непосредствено заобикалящото, пряко видимото не може да остави читателя равнодушен. Тук имам предвид не само историческата правдивост, документално-достоверната фиксираност (всъщност, ако задачата на литературоведа е само детайлно разглеждане на литературния, фикционалния свят, то те с каква степен на значение са?).

Самото християнство е живот – наситен, пълноценен, жертвено даруван. Както и волята – тя е свободна, оразличаваща и най-важното – промислено вдъхновена. В изведеното тезисно позоваване имплицитно присъства определен сблъсък – утвърждава се и се оправдава сътвореното за сметка на Сътворяващото начало, волята за живот  срещу самия Живот.

Текстът на сказанието разгръща тази противоречивост, от която произтича и трагичната душевна изтерзаност на Владимир. Така, закономерно, в същинския край на произведението светът за героя не е друго освен „безкрайна, студена тъмница”.

Пътят към благоденствието не може да минава през компромиса с вярата и богоотричането.

(С.С.) Съгласен ли сте с твърдението, че Райнов вижда в образа на княз Владимир интелектуалеца на XX век, който „търси съкровените истини, но самотен и неразбран, поставен в жестоките клещи на претендиращите за надмощие политически доктрини“?

(В.И.) Съвсем уместно с този въпрос насочвате разговора и към съвременната литературна и театрална критика, контекстуализираща и анализираща драматургичното ни наследство. Познавам това схващане на проф. Ромео Попилиев и се солидаризирам с него. Но нека направим важното уточнение, стеснявайки времевия обхват – конкретно 20-те години, времето на кризата – социалнополитическа, ценностна, нравствена – след войните; времето на неудържимия хаос, обусловил трагичните перспективи пред отделния човек, в частност – пред интелектуалеца, който се е провалил в своята мисия на водач (Боян Пенев, Иван Мешеков). Всъщност, това предопределя и засиления интерес към историческото минало – ценностно възвеличено, то има потенциала да обединява, да сплотява (Константин Петканов).

Извинете, сещате ли се на кого е посветено сказанието на Н. Райнов? – „Васил Пундеву”. Публицист, литературен критик, има проникновени изследвания върху Българското възраждане, деец обаче и на ВМРО. Ето го политическия случай, заради който непосредствено изпитва „жестоките клещи на претендиращите за надмощие политически доктрини”, заплащайки с живота си.

И действително – историческият хронотоп в творбата може да се разчете като мрачна алюзия на каиновските страсти в годините след 1918-а. Така образът на отчаяния интелигент, дирещ за себе си едничката утеха „отвъд”, подобно на ослепения княз, придобива все по-голяма съдържателна и символна плътност.

(С.С.) Защо Райнов избира за централна фигура в текста си Владимир, при положение, че той е една от най-противоречивите фигури в българската история?

(В.И.) Тъкмо защото е противоречива фигура, образът му не е еднолинеен, търпи някакво развитие – отдаденост на своите идеали, несигурност, поривност, резигнация. Нейде в засрещането на различните, противоположните гледни точки за човека и неговото място в света се ражда нравственият максимализъм („Голямото опрощение убива всяко зло.”), готовността за жертвеност в името на Правдата, устремът към онази светла приказка, която не свършва. Пребиваването в съответните крайности при търсенето и следването на Истината е предпоставката за превръщането на образа на Владимир в сюжетопораждащ и сюжетоорганизиращ персонаж. Райнов се отдалечава от шаблонното интерпретиране на героя с оглед културноисторическите напластявания – възвръщане на езичеството, еманация на злото и покварата, държавна дестабилизация. Княз Владимир на Н. Райнов е склонен към умозрителност, към равносметка, оттам и така наситената метафора за слепотата и проглеждането; той е безутешният самотник, посветил се на своя блян по хармоничност, на миража на последния пристан в сиянието на „отвъд” (нека припомним думите на Боян във втора сцена на трето действие: „Чиста душа е.”).

Образът на княза не би бил наситен, открояващ се в сказанието без присъствия като тези на Дукс и на Черноризеца с покривалото. Чрез речевите и действените си себеизразявания те се намират в особена взаимообвързаност – още повече в ситуация на предопределяне на колективната участ, което обуславя тяхното взаимно допълване, смислово нюансиране. В някои епизоди дори Дукс заема първенствената роля, което отново показва, че избраната авторова  перспектива далеч не е еднолинейна. В уравновесяването на двете начала се утвърждава домогването до истината.

(С.С.) Какъв е изводът от текста на Райнов по отношение „търсенето на духовния свят и свободата над чуждите заръки, уповавайки се само на Бога вътре в себе си“?

(В.И.) Особено симптоматично е това, че сказанието завършва с утешението и взаимното приласкаване между Владимир и Светла – същинското въплъщение на бляна по красота, добро и хармония. След трагичния разрив между Аз-а и света („Не ме разбирате.”) идва единението в устремеността към онова „отвъд”, където начева „приказката”. Пребиваването във и сред нея е своеобразно освобождаване на духа, алтернатива на теготата на пряко видимото. Цената за това обаче е висока, не всеки е готов на такава жертва. И тя се изразява не само в нейните физически измерения (ослепяването). Великото страдание води до велико прозрение – това е естетически концепт с богата традиция на художествено осмисляне и интерпретиране. В тази посока с определена условност образът на княза би могъл да кореспондира с модерния човек от 20-те години на XX век, чиято душа е потънала в руини, изживяла е вулканически трус (речено по геомилевски).

Разговорът проведе Стефанѝ Стефанова.

Публикуване на коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.