Панко Анчев: Уж има свобода на словото, уж обществото е плуралистично, а никакви литературни дискусии не се водят

ПАНКО АНЧЕВ един от водещите български литературоведи и историци на литературата. Роден е през 1946 година във Варна. Завършил е специалността „Българска филология” във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”. Дълги години е работил като редактор, главен редактор и директор на издателство „Георги Бакалов“- Варна. В момента е главен редактор на списанието за литература и изкуство „Простори”. Почетен доктор на Литературния институт „Максим Горки” в Москва. Автор е на множество книги, между които „Философия на литературната история”, „Разумът в българската история”, „Друг начин на мислене”, „Руският разум”, както и на поредицата „Българският ум“ на издателство „Захарий Стоянов“. Член е на Съюза на българските писатели и на Българския ПЕН-център.

 

Кои са лицата на съвременната българска литература?

Няма да крия: слабо познавам съвременната българска литература. Моят интерес към новите явления в нея намаляха с утвърждаването на поколението писатели и поети, към което и аз принадлежа. Почти невъзможно е за критик да следи актуалното състояние на литературата, понеже все пак неговите вкусове и разбирания трудно се нагаждат към поколенията след неговото. Затова и най-активните на младини критици съвсем естествено преминават към изследване на историята на литературата. Така стана и с мене.

Но все пак имам някакъв поглед върху съвременното състояние на българската литература. Впечатленията ми обаче са впечатления повече на читател, отколкото на критик, следящ литературния процес, явленията в него, закономерностите му и най-ярките му представители.

Според мене днешната ни литература е скъсала с традициите и се оставила изцяло на постмодернизма и неолиберализма. Критериите, с които тя сама се измерва, са преди всичко тиражите, хонорарите, продажбите, преводите в чужбина. За съжаление не виждам ярки автори, които умеят да пишат задълбочено, чисто, като български писатели. Това е тревожно и аз се боя за бъдещето на българската литература.

 

Какъв хоризонт очертава пред българите съвременната ни литература?

Никакъв. Съвременната ни литература не се осъзнава като национална. Обзета е от абсурда, че е „европейска“, а понякога и „американска“. Писателите й се държат не като българи. Дори и езикът им не е по български изразителен, красив, въздействащ, а сух, информативен, без образи и метафори, без оная дълбочина, каквато има езикът, който Вазов определи като „език свещен на моите деди“. В днешната ни литература не се говори за талант, литературен процес, художествено майсторство, традиции, а единствено за „текст“, „творческо писане“ и други подобни несвързаности. Няма критика. Tези, които се наричат  критици, са просто рекламни агенти, или недоучени университетски преподаватели, привнасящи тези и теории на европейски и американски „литературоведи“. Няма критерии за оценка. Днес всичко е позволено и всичко е литература, щом е на „пазара“ и се продава. Може ли литературата да разчита само на „продажби“ и „хонорари“ и да се надява да има живот вечен? Тя не надживява авторите си, камо ли времената.

 

Считате ли, че класиците в литературата ни в настоящия момент са пренебрегнати? Защо?

Те не са пренебрегнати, а са направо изхвърлени от литературата. Нали постмодернистите обявиха, че няма канон и че литературата от миналото трябва да се „пренареди“ по техен начин. Особено тази от втората половина на ХХ век. И я „пренаредиха“, като оставиха в нея трима-четирима, а другите ги обявиха за „номенклатура“. Пишат се нелепости за големи български писатели – дори и за Иван Вазов. Да не говорим за Вапцаров и писателите от втората половина на миналия век.

Това показва колко убоги са днешните литературни нрави.

 

Какво е отношението към писатели като Гео Милев, Николай Райнов, Никола Вапцаров? Как биват интерпретирани както произведенията им, така и те като личности?

Историята на българската литература не се изучава като процес, а откъслечно, за да се „пренареди“ по нов начин и за да се създаде „нов канон“. За класици се обявяват второстепенни автори, чиято заслуга е, че са били или антикомунисти, или са били пренебрегвани по времето на социализма, или  са пострадали заради политическата си дейност.

Цялата ни литература се нуждае да бъде прочетена и изследвана в цялата й пълнота и сложност, проникновено, с разбиране и любов, а не както сега се прави – партизански, грубо, непрофесионално.

Слава Богу, че все още има издателства, които издават и тези трима автори, и другите наши класици. Тук заслугата на издателство „Захарий Стоянов“ е огромна.

 

Каква е била ролята на литературния печат в миналото и каква е сега?

Днес няма „литературен печат“. Днес литературната периодика е в интернет. Но понеже такъв е литературният живот и литературните нрави и обичай, там няма система, липсват критерии, идеи, разум, желание да се влияе реално и благотворно на литературата. Съвсем малко са сайтовете за литература, които провеждат някаква оформена „литературна политика“, основана на естетически идеи и вкус, на познаване на литературата. Сега популярни са конкурсите и наградите. Всички млади писатели за лауреати на някакви литературни награди.

Награди много, а писатели малко!

 

На страниците на литературната периодика може ли да се роди дебатът за посоката на съвременната българска литература?

Може, разбира се. Къде другаде да се роди такъв дебат днес? Но кой да го предизвика, направлява и пази от посегателствата на графомани и неграмотници.

 

Възможно ли е в нашето съвремие да се зароди полемика за смисъла и бъдещето на литературата ни? (по примера на Константин Константинов и Иван Радославов по страниците на сп. „Звено“ и техните възгледи за пътя на развитие на литературата).

Много са примерите от миналото за плодотворни, смислени и интелигентни дискусии. Списанията „Мисъл“, „Златорог“, „Изкуство и критика“, а и тези след 1944 г. са били места за спорове, изясняване на принципи и критерии. Днес уж има свобода на словото, уж обществото е плуралистично, а никакви литературни дискусии не се водят. Никакви! Какво означава това? Това означава, че литературата е сведена до обикновен трудово-пазарен процес, чрез който „авторите на текстове“ излизат на „пазара“, за да продадат написаното. Или да участват в конкурси и да спечелят някаква наградки.

 

Кои литературни периодични издания очертават линията на развитие на родната литература и култура към настоящия момент?

Няма такива, защото няма истински литературен живот. Няма и ярки писатели. А критиците съвсем изчезнаха. Не съм сигурен, че са останали истински читатели…

 

Интервюто проведе Стефанѝ Стефанова

 

Публикуване на коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.