Ева Цокова
В края на XIV век в Италия започва да се развива едно движение на хуманистично отношение към живота, което идва да замени средновековната схоластика. Това движение, известно с названието Ренесанс, най-ярко се проявява през втората половина на XV и началото наХVI век. Товa е времето на разцвет на хуманистичните школи, на литературата и изобразителното изкуство. Трябва да се отбележи, че въпреки разцвета на всички останали видове човешка дейност, времето като безпощаден съдник определя водещото място на изобразителните изкуства — архитектура, скулптура, живопис. Измежду изтъкнатите ренесансови художници като върхове се отделят три имена: Леонардо да Винчи, Микеланджело и Рафаело.
Рафаело Санти е роден на 28 март 1483 г. в Урбино в семейството на художника Джовани Санти. Още от дете неговите родители го насочват към изкуството, нещо което е характерно за онова време. Изкуството, неговите технологически прийоми са се предавали по семейна линия и ако някой от членовете на семейството е проявявал изключително дарование, е бил изпращан да учи при големи майстори. Такъв е и случаят с Рафаело. Седемнадесетгодишен той заминава за Перуджа при известния живописец Пиетро Перуджино. Под влияние на големия майстор той създава две монументални платна: „Коронясването на Дева Мария“ и „Сгодяването на Дева Мария“ (1503 г.). В тях вече се чувства бъдещото отношение на Рафаело към монументалния декор, към архитектурния детайл. Но учението в Перуджа не задоволява художника и през 1504 г. той отива във Флоренция, която в момента е център на борбата между двамата титани на ренесансовото изкуство — Леонардо да Винчи и Микеланджело. Там се провежда конкурс за фреска в Сеньорията, в която те участвуват. В началото Рафаело попада под силното влияние на Леонардо и до 1508 г. създава редица мадони, които и в живописно, и в композиционно отношение напомнят на Леонардо. Но у Рафаело тези мадони са много по-земни, отколкото у Леонардо.
През 1508 г. културният живот на Италия се съсредоточава в Рим, където вече се намира Микеланджело и работи за папа Юлий II. Съгражданинът на Рафаело, великият архитект Донато д’ Анджело Браманте, строител на катедралата „Св. Петър“, издействал пред папата да приеме и младия живописец. Така през 1509 г. Рафаело започва да работи върху фреските на залите на Ватикана. Тези зали се наричали станци. Тематично фреските се отнасят към античния свят и християнските легенди, но у Рафаело те придобиват далеч по-дълбок смисъл. Той не се ограничава със сюжета, а го преработва през призмата на дълбоко хуманистичните виждания на своето време. Особено задълбочено и майсторски са изработени „Атинската школа“ в „Станца делла Сенятура“ и „Освобождаването на св. Петър“ в „Ла станца д’ Елиодоро“. В първата композиция централните фигури са древните философи Платон и Аристотел. Те символизират античната философия, естетика и наука. Но не само в техните образи, а и в цялата фреска се чувства едно възвисяване на човешкия дух, на което и самият художник е съпричастен. Това се подчертава и от автопортрета на Рафаело в долния десен край на фреската. В „Освобождаването на св. Петър“ спокойната атмосфера е заменена със силен драматизъм, подчертан от нощното осветление, майсторски използувано от художника. По това време (1514 г.) Рафаело работи и фрески във вила Фарнезина, посветени на антични сюжети. Най-известна сред тях е „Триумфът на Галатея“. През целия римски период на живота си Рафаело продължава да рисува и кавалетни творби — мадони и портрети. Портретите му, макар и строго официални, изобразяващи папи и представители на аристократичното общество, са много реалистични. Те ни дават възможност да съдим не само за външния облик, но и за духовния мир на моделите. Измежду мадоните най-голямо постижение на Рафаело е „Сикстинската мадона“ (1515 г.). Тя се намира в Дрезденската галерия. Тази мадона се различава от останалите по задълбочеността на израза си и по силата на емоционалното си въздействие. В нея Дева Мария е видяна като майка, загрижена за детето си, за неговото бъдеще. Наред с Леонардо да Винчи и Микеланджело Рафаело е най-ярката фигура на ренесансовото изкуство. Освен в живописта той се проявява и в архитектурата, в която оставя също такива безсмъртни паметници на своя гений. Когато на 6 април 1520 г. Рафаело умира в разцвета на силите си, той е вече всепризнат майстор на световното изкуство.
Този текст е публикуван в сп.”Картинна галерия”, бр. 3 от 1980 година. Автор на статията е Ева Цокова.
