Рецензия на пиесата „Симеон“ на Ст. Л. Костов

„Симеон“ от Ст.Л.Костов

Писана за конкурс по случай тържеството на Симеоновата епоха, пиесата на г-н Ст. Л. Костов неочаквано излезе от рамките на едно обикновено конкурсно състезание и се яви в литературата ни ценен принос на българската драма.

Заедно с многото свои достойнства и недостатъци тази пиеса донесе и две изненади – прославеният наш автор на комедиите „Мъжемразка”, „Пред изгрев слънце”, „Златната мина”, „Морската болест” и „Големанов” сега излиза със сериозна историческа драма. Втората изненада бе, че драмата е писана в стихове.

Може би историците още много време ще спорят дали Симеон и Черноризец Храбър са едно и също лице – за художника тази историческа автентичност няма голямо значение: Стефан Костов е разрешил въпроса именно така, защото в контраста на монашеската килия още по-ярко изпъква великият войн пред стените на Цариград.

Възприел така легендата за Симеона, авторът се е справил много умело със сложния конфликт, изтъкан върху историческите данни.

Има, обаче, нещо, което измества центъра на тежестта у пиесата: така, както е дадена, героят на драмата Симеон не е монахът Храбър, т. е. Симеон, а – Княз Владимир. Драматическото действие се дирижира от характера, страстта и постъпките на последния и за това той засеня фигурата на Симеона, като я оставя на втори план. И за това по-сполучливото заглавие на пиесата щеше да бъде княз Владимир, а не Симеон.

Сам по себе си сюжетът е много благодарен за драматическа разработка и авторът с умението на опитен драмописец се е справил с трудностите и ни е дал едно завършено цяло. Безспорно при една по-късна преработка на пиесата много излишни диалози и тиради ще се изхвърлят и от това ще спечели динамичността на действието, което на много места се забавя от ненужни и неубедителни подробности.

Така напр. Първата картина от 2 действие навява скука от прекомерно дългия разговор между София и княгиня Теофана, който се след това се обръща на безконечно трио с намесата на болярина Зерул. Може би бъдещата преработка би пожертвувала и пазача Огул, който необяснимо защо внася комически елемент в пиесата – респ. 1-а сцена от третото действие. Тази сцена излиза от общия фон и не се явява като някое необходимо разведряване на настроението.

Изброените и още няколко подобни дефекти не са обаче в състояние да понижат големите достойнства на пиесата, която с право може да се нареди в първите редове на нашето драматическо творчество. Голяма литературна стойност й дава това, че тя е писана в стихове – и то в стройни, звучни и изискани стихове, които звучат непринудено.

Всички герои са дадени живо и вярно и без излишен патос и декламация. Действието отначало до край върви с една пъргавина, която буди интерес към всяка следваща страница. И с това може да се обясни успеха, на който пиесата „Симеон” се радва на сцената на Народния театър.

Пиесата е издадена от книгоиздателство „Т. Ф. Чипев” в луксозно подвързано издание – тъкмо такова, каквото заслужава една пиеса като „Симеон”.

Текстът е публикуван във вестник „Литературен глас”, 16 юни 1929 г. Автор е българският писател и преводач Димитър Симидов. 

Публикуване на коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.