Ролята на интелигенцията във времето след Септемврийското въстание

Събитията, които бележат живота на българите между юни и септември 1923 година са дълбоко вкоренени в литературния живот на страната. Тези събития дават начало на един вихър от политическа нестабилност, литературни върхове и противоречия, както и на забележителна публицистична дейност. Въпреки че не участва пряко във въстанието от септември ‘23 година Гео Милев, разтърсен от мащабната трагедия и десетките убити пише едно от най-популярните си произведения „Септември“ като апотеоз на героиката и своеобразен интелектуален изстрел, насочен към подкрепящите потушаването на въстанието. „Септември“ е поема за справедливостта, тя е квинтесенция на неподправената историческа истина. В своето художествено и публицистично творчество Гео Милев води вдъхновен разговор с човека. В подкрепа на тези думи поетът Пабло Неруда пише следното: „Поемата описва въстанието на селяните в България… Но, струва ми се, тя остава в сила за нашите съвременници. Народите изглеждат заспали, но пред провокацията и отричането на законните им победи могат да се превърнат в ураган, както описва Гео Милев в тази поема, която е в чест на България и освобождението на всички народи“. Още преди да настъпят драматичните събития от 1923 година, Гео Милев показва своята обвързаност с корените на българската индивидуалност. Не може да се отрече неговото преклонение пред П.Р. Славейков, Раковски, Каравелов, Ботев, Вазов, Пенчо Славейков, Петко Тодоров, Пейо Яворов и Димчо Дебелянов, на които прави литературни портрети. Въпреки тази негова ангажираност към народната съдба и към българската литература и култура, Милев търси и достига още от юношеските си години онези високи естетически хоризонти в модерното изкуство. Гео Милев има противоречиво отношение към редица поети, заради неговото неистово търсене на истинско модерно творчество. Самият той като поет и преводач на редица автори като Емил Верхарн, Александър Блок, Владимир Маяковски, Пол Верлен и други успява да очертае характера на бъдещата българска литература в своите литературнокритически статии. На страниците на списание „Везни“ излизат множество материали, посветени на това какъв път трябва да поеме литературата ни и в един от тях Гео Милев пише: „Трябва българската литература- както всички други- да излезе извън себе си. Защото настава ера на пълно юнифициране в изкуството; това е най-важният процес в историята на съвременното изкуство. Българското изкуство, българската литература… трябва да достигне другите литератури. Това значи да напусне традицията на националното, съвременното и популярното; да престане да бъде битова литература“. Желанието на българина да открие нови хоризонти пред съвременниците си е очевидно и то намира израз в неговата публицистика. Милев започва да издава собственото си списание „Везни“ през 1919 година. На страниците на изданието има материали, посветени на Стефан Маларме, Василий Кандински, Александър Блок, Емануил Попдимитров, Николай Лилиев, Артюр Рембо, както и коментар върху пиесата „Сирано де Бержерак“. Всички тези автори са обединени под общата шапка на символизма. Изданието започва като трибуна на символизма, а след това подема идеите на експресионизма за реалността като абсолютно деформирана, в която липсват каквито и да било реализъм и пропорции. Гео Милев има множество материали, посветени на художествения кръг „Синият конник“. Не е случайно това, че той споделя художествените концепции и търсения на художници като Франц Марк, Паул Клее, Кандински, като всички те са силно повлияни от идеите на Фридрих Ницше за морала като източник на нихилизъм. Липсата на смисъла на човешкото съществуване, експресионистите свързват най-вече с разрушаването на моралната догма. Ницше смята, че моралният императив не е източник на злина, но той ограничава таланта и изключителността на част от хората. В книгата „Пол Верлен и декадентите“ Максим Горки издига лозунга на символистите „Чрез страдание към величие“, което в известна степен противопоставя модернистите на експресионистите, които разглеждат страданието и пораждащото го състрадание като егоистично чувство, което отстъпва на алтруизма и кара човека да бъде слаб. Тези идеи са малко или много застъпени при различните творци, но при Гео Милев всички тези конструкти намират израз в неговата изключителна публицистика, която е истинското мерило за неговите качества не само като писател, но и като социално ангажирана личност, която съпреживява бедите на народа си, а не е безкрайно отдалечен както от народните борби, така и от кипящия културен живот в страната. Гео Милев не остава в историята единствено със своите критически материали и художествено творчество, но той е и физически изразител на Модернизма като поставя на театрална сцена „Мъртвешки танц“ на Стриндберг през 1920 година в Народния театър. До 20-те години Милев съпреживява модернизма и неговото проявление експресионизма като единствена възможност за създаване на литература, която трябва да настигне европейската такава, която бавно е преминала през всички художествени течения, а едва 40 години след Освобождението, България трябва да стои равностойно на най-големите европейски образци. За „Мъртвешки танц“ Милев се противопоставя на залегналите в българския театър традиции и дори се стига дотам Вазов да нарече пиесата „символистическа дивотия, която не се разбира от зрителя“. На множеството критики, Гео Милев отговаря, че: „с една яростна критика…мисълта на Стриндберг разтроши в своя път всички човешки кумири, лъжи и догми, наречени истини- и достигна до една последна, безучастна и безповратна омраза.” Въпреки усилията си да обнови и да постави основите на нови естетически концепции, които да предизвикват режисьорите, Милев претърпява крах, независимо, че още през 1918 година публикува студията „Театрално изкуство“, където задава експресионистично доминиращите нотки, свързани с вярването, че света може да поеме по нов курс само чрез просветление на отделния човек. Милев смята, че театъра е най-голямата трибуна за диалог и въздействие. В студията си българинът отхвърля романтичните и натуралистични изяви в българския театър и иска да изгради „абсолютна реалистика“, както самият той нарича синтезът на ритъм, простота и яснота на израза.

   Гео Милев поставя въпроса, свързан с това каква е била реакцията на българската интелигенция след Деветоюнския преврат, когато е свалено правителството на БЗНС, а Александър Стамболийски е бил жестоко убит. Истинска будна гражданска съвест проявява и Йосиф Хербст, който си сътрудничи с Гео Милев, а освен това отразява във вестника залавянето на поета. Хербст публикува в изданията „Вик за свободни хора“, „АБВ“, „Век“ и „Днес“.

Гео Милев притежава много тънък усет за справедливост и по този начин успява да стане изразител на народното недоволство. Милев усеща тежненията на народа към борба и въобще не е случайно, че започвайки да издава през 1924 година списание „Пламък“, авторът в известна степен оставя на заден план естетическите си търсения и обръща взор към народните маси. Част от публицистиката му от този период включва портрети на Димитър Благоев, Васил Левски, Максим Горки, Владимир Улянов-Ленин. Нещо много специално, което определя характера на публицистиката му от ’24 година е острата полемика, в която той влиза с тогавашната българска интелигенция по отношение на реакцията ѝ и на липсата на такава след потушаването на Септемврийското въстание година по-рано. След краха на въстанието, Антон Страшимиров публикува във вестник „Лъч“ апел към тогавашните представители на интелигенцията в страната, а именно Българския учителски съюз, Дружеството на писателите и Дома на изкуството. С този апел Страшимиров цели да събере средства за пострадалите семейства при въстанието. Самият Гео Милев се присъединява към този човешки призив на писателя. На страниците на своето списание поетът публикува кратък материал, посветен на Страшимиров. Материал, в който Милев рисува пропастта, която се е получила между българските писатели и народа и именно в това се състои безпомощността на интелектуалците, в това число и писателите. Милев обобщава поведението на писателите, като заявява, че „в България станаха работи, които потресоха целия свят. Писателският съюз мълчи. Писателят Антон Страшимиров отправи един позив на милосърдие посред тия времена на жестокост и безсърдечие. Писателският съюз мълчи. Дълбоко под народа тънат може би близки трусове, ниско над народа пищят заплахите на утрешния ден. Писателският съюз мълчи. Българският писател мълчи. Мълчи в своята величествено глупава поза на Аполонов жрец и чака? Чака и мълчи. И животът ги отминава с безтрепетно пренебрежение… Така е било, така е.“ Литературният критик Пантелей Зарев отчита Септемврийското въстание като пределна точка в творчеството и публицистиката на Гео Милев, който от този момент вече не живее с „извънсветовните блянове на изкуството“. Българските интелектуалци, които се присъединяват са още Екатерина Каравелова, Петър Габе, Йосиф Хербст, Емануил Попдимитров, Христо Ясенов, Владимир Димитров-Майстора, Тодор Боров, Стефан Киров и други. Въпреки че Страшимиров и Милев не споделят съвсем едни и същи възгледи, то в този случай се обединяват. Страшимиров не застава на нито една от двете враждуващи страни. Писателят осъжда еднакво както организаторите на въстанието, така и потушителите му. Остро критикува както решението на Васил Коларов и Георги Димитров за започване на въстанието, така и управляващите от Демократическия сговор и деветоюнските превратаджии, начело с Александър Цанков.

   Още с излизането на списание „Пламък“, то има претенцията да бъде камертон на събуждащата се обществена съвест. Списанието се доближава много до вестниците „Свобода“, „Знаме“, „Борба“ и останалите революционни издания, излизали под редакцията на Любен Каравелов, Георги Раковски и Христо Ботев. Още в програмната статия на „Пламък“- „И свет во тме светится…“ Гео Милев започва да говори за ролята на интелигенцията във време, когато „братска кръв пръсна по треви и шубраци и мозък от разбити черепи полепна по зидовете“, а т.н. духовни водачи продължават да живеят в своето безропотно мълчание. Милев не сдържа гнева и отвращението си от българските писатели, които вместо да бъдат обществен коректив в тежките времена, те проявяват страх и конформизъм. В този материал, Гео Милев говори за необходимостта интелигенцията да бъде неразривно свързана с народа си. Според поета, интелигенцията обезсмисля собственото си съществуване след като не е близо до народа, не иска да го разбере и няма желание да следва неговата съдба.

   Гео Милев е най-критичен към протестантския вестник „Зорница“ и влиза в остра полемика с авторите му. Причината за това е публикация в брой 16 на изданието от 1924 година. Милев моментално отвръща на констатацията от първа страница, че интелигенцията се е самоубила. Поетът остро критикува това съждение на „Зорница“, защото вярва, че не може вестникът да определя моралните категории и да разсъждава през призмите на какво човек трябва да… и какво не трябва да…Несъгласието си с редакторите на „Зорница“ Гео Милев излага в статията „Краят на интелигенцията“ в списание „Пламък“. Големият проблем в коментара на „Зорница“ е това, че те казват: „интелигенцията не е самостойна проява на целокупния живот, а само временно последствие“. Според Милев не трябва да има разлика между интелигенция и народ, защото интелигенцията е следствие от народа и не би трябвало да се мислят като две напълно различни неща. За поета, силната връзка между народа и интелигенцията би била най-силната проява на духа. Гео Милев вижда, че интелигенцията живее някакъв друг, различен, отделен и непознат за народните маси живот. Редакторите на „Зорница“ констатират, че причината интелигенцията да се самоубие е, че „тя изкоренява стари вярвания, стари морални ценности и на мястото им не поставя нищо здраво“. За Милев интелигенцията трябва да реагира на случващото се в обществото, а не да задава абстракции. И нейната смърт не се дължи на това, че тя създава нещо ново, а проблемът е в това, че тя не може да отговори на новото, което предлага народът. И всъщност тя остава сляпа за новото и не може да го следва. Гео Милев директно отправя нападки към „реакционната поклонница на стари завети и традиционни ценности“ „Зорница“ като смята, че редакторите и сътрудниците на изданието са крепители на правителството на Александър Цанков. За Милев не само мълчанието по отношение на потушеното въстание, но и отричането на нови форми в изкуството прави вестник „Зорница“ един абсолютно ретрограден орган на Демократическия сговор. Поетът остро критикува констатацията на „Зорница“, че театърът отстъпва място на киното, че живописта се е превърнала в безумен кубизъм. Гео Милев е защитник на новите форми в изкуството и не приема аргумента, че само майстори като Микеланджело и Рафаело могат да бъдат считани за истинно изкуство. В модерните прояви на изкуството, независимо дали в живописта или във футуристични стихове на Маяковски, именно там трябва да се роди интелигенцията. Милев заявява, че българската интелигенция живее в „надживяна идеология“. Поетът стига и по-далеч в коментарите си за вестника, сравнявайки авторите с „жалко деградирана до чина на „шпицкоманда“ младеж“. В „Пламък“ Гео Милев се обръща към всички ретроградни течения в културния и обществен живот на страната, описвайки ги като истинския бацил на времето. Поетът застава против реакционните идеи в Европа и България и води безкомпромисна битка срещу реакционерите на родна почва като Борис Вазов- председател на Народното събрание, който е наречен от Милев „сеячът на злото от страниците на „Мир“. Не пропуска и американският редактор на „Зорница“ Маркъм. Гео Милев разглежда реакционните движения в Европа като „предмет на зоологията, отколкото на социологията. Реакция значи да се възвръща човек към животното.“

   На страниците на „Пламък“ публикуват хора с различни политически възгледи от тези на Гео Милев, но всички те са обединени от своята гражданска честност. На страниците на вестника публикуват комунистът Николай Хрелков, анархистът Георги Василев и други. Разигралите се събития между 20-23 септември намират израз и в много други издания. Темата за въстанието присъства в разказите и стихотворенията на Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев и Асен Разцветников, издавани в списание „Нов път“. Вестник „Звънар“ също се присъединява към изданията, които осъждат бруталното потушаване на народния бунт. Страшимиров публикува във „Ведрина“, „Лъч“ и „Звезда“. Гео Милев отправя безмилостна критика към списващите вестниците „Демократически сговор“ и „Мир“. Поетът нарича журналистите от тези вестници буржоазни и сравнява тяхното „грейнало деветоюнско слънце“ с „черно слънце“, което е създало септемврийските събития в пълния им ужас и погром. Не само Гео Милев подхваща темата за ролята на интелигенцията. В книжка 3-6 от 1923 година „Списанието на българските студентски дружества в Германия“ и авторът в него Недялко Бойкикев публикува статия, посветена на погрома на Септемврийското въстание, озаглавена „Интелигенция и дълг“, в която освен драматичната и неравна битка между въстаниците и редовната войска, авторът представя градчетата и планините като пеещи за пореден път кървавата песен на Славейков.

   Публицистиката на Гео Милев е една своеобразна история на българите по време на събитията от 9-ти юни както и тези от 23-ти септември. Поетът е безпощаден към българските управници и не може да скрие гнева и разочарованието си от родните интелектуалци. Основна движеща нишка в творчеството и публицистиката на Гео Милев е човекът в неговите проявления като обект или субект на изкуството, но и като изразител на всичко обществени тежнения. Пределът в творческите търсения на поета е хоризонтът. Във „Възвание към българския писател“ Милев пише: „…Човекът преди всичко! Защото има нещо по-голямо от твоето писателско общество- обществото отвън; има нещо по-голямо от обществото- народът; има нещо по-голямо от народа- обществото на народите; има нещо по-голямо от обществото на народите- човечеството… Духът е човечеството. Духът е човекът.“

Автор: Стефани Стефанова

Публикуване на коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.