Блог за театър, изобразително изкуство, журналистика…

Художествената природа на руските народни картинки- част 3

Продължение…

По такъв принцип са изградени и картинките „Огледалото на грешника“ и „Краткотрайната красота на този свят“. И в двата случая изображението е отпечатано от двете страни на листа. Лицевата и обратната страна на листа получават смислово значение на съдържание и израз, на външност и същност. И ако връзката с определени идеологически комплекси тук е толкова очевидна, че не се нуждае от коментар, то не по-малко бие на очи друго: онова, което във „високото“ средновековно изкуство  би изисквало разполагане върху една плоскост, ориентирайки консуматора към съзерцание, тук е разместено така, че предполага действие. В този смисъл е уместно да посочим и връзката между народната картинка и картите за игра. За съжаление руските карти като факт на народната графика още никак не са изучени, а проблемът за тяхната поетика и за отношението й към лубока изобщо не е поставен. А между другото е очевидно, че в бита на XVII- XVIII в. картите не са били предмет от всекидневието, а безусловно са се включвали в „празничния“, необичаен бит на карнавала, на панаира, кръчмата, разглеждали са се като част от тайнствения инвентар на професионалната врачка. В същото време тъкмо поради причастността си към света на „празничното“ те органично са се включвали в кръга на естетическите преживявания. Картите са имали своя митология, много близка до системата от персонажи и разпределението на ролите в народната лирика. Но за нас главното е игровата активност при възприемането на народната картинка, принципиално отличаваща я от изобразителните текстове на „високата“ живопис.

Как мишките котарака погребваха XVII в., дърворез                                                        

Зрелищният характер на лубока се проявява и в онези типове народна картинка, които се приближават не до спектакъла, а до „разказа в картинки“. Стремежът изображението да се построи като повествование, по принцип чужд на следренесансовата живопис с присъщата й ориентация към синхронност, но естествен както за различните форми на архаичен рисунък, за иконописта, така отчасти и за бароковото изкуство стремеж, породил в последна сметка и киното, разнообразно се проявява в изкуството на лубока.

Специфичната лубочна повествователност се е отразила в лубочните книжки, построени по принципа на комиксите и генетично свързани с иконните клейма. Но както в отделните гравюри на лубочните книжки, така и в самостоятелните листове повествователността се проявява в особено отношение между рисунка и словесен текст. Като правило словесният текст тук е по-голям от обикновен надпис към илюстрация. Рисунката пък се възприема от зрителя не като отнасяща се към един момент от текста, а към него като цяло. Именно затова рисунката не просто я гледат. Нея я разглеждат , измисляйки на тази база най-разнообразни ситуации. Случвало ми се е да наблюдавам как слабограмотен човек, представител на типично фолклорното мислене, разглежда илюстрации към книга. По повод на всяка една от тях той фантазира  дълги истории от сорта: „А ей сега този като го хване…“ или „А този сега ще й даде да разбере…“ Поразявала ме е несвързаността на подобни истории с реалното съдържание на илюстрациите, а също така устойчивата им ориентираност към еротични или свързани с побоища сюжети, т.е. към сюжети от карнавален тип. В живота този човек беше порядъчен и това умонастроение се определяше не не от личните му качества, а от нагласата да възприема илюстрациите в книгата като съкратена програма на панаирджийско действие. Очевидно с подобно възприятие е свързан стремежът, когато за образец на лубока служи европейска гравюра, рисунката да се съпровожда от фриволен текст, който е в пълно противоречие с нейния характер. Необходимо е да се спрем още на един момент. Отделна група лубочни листове е свързана с повествование от вестникарски тип. Но това е особен, „народен“ вестник. Вестникът в Русия през XVIII в. органично влиза в официалната култура. Това се проявява например във факта, че публикуваните материали се изпращат като утвърждаване на определени норми за правилно поведение. Петровските „Ведомости“ установяват вестникарското съобщение, ориентирано към нормата, към граматиката на социалния живот, а не към „произвествието“, което се разглежда като аномалия, като отклонение от идеалния ред.

Котарак казански, ум астрахански XVII в., дърворез

В народното съзнание през XVIII- първата половина на XIX в. новината е винаги съобщение за някакво аномално и странно събитие. Човекът с фолклорно мислене, когато вземе в ръце вестник, търси само „произшествия“ и „странни“ събития. Така Гоголевият Попришчин- читател на „Пчелица“, вярва, че „в Англия в изплувала риба, която произнесла две думи на някакъв странен език, и учените вече три години се мъчат да отгатнат смисъла им и още не са успели“. Такъв сорт „новини“ можем да сравним с известните разкази на Феклуша от „Буря“ на Островски.

Тематичният репертоар на народните картинки включва широк кръг листове, изобразяващи различни „чудеса“, бедствия, земетресения и пр. И въпреки че тези лубочни текстове като правило илюстрират реални вестникарски съобщения, главното, което налага, е по-скоро тяхната връзка с типичната панаирджийска демонстрация на великани, джуджета, изроди и други подобни, винаги съпроводени от с характерните провиквания. Любопитното е, че този вид лубок се е оказал много устойчив и през XIX в., намирайки широк пазар в еснафската среда.

Игровите текстове не са „произведения“, изцяло противопоставени на пасивно поглъщата ги аудитория. те са само начални тласъци , призвани да превключат консуматора от обичайното състояние в състояние на игрова активност. Аудиторията при това се намира на извън „произведението“, а е него. Както определени видове музика изискват от публиката пеене или танцуване, така и картинката може да предизвика активна реакция.

Храбрият богатир Бова Королевич, XVIII в., дърворез

Нека си припомним как рисуват децата. Целта на тяхната дейност не е рисунката, а самото рисуване. ри това рисуването провокира определено игрово поведение: пригласяне, жестикулиране, подвикване. Обектът на рисуването през цялото време се мени. Затова децата продължават да пририсуват все нови и нови детайли на същия лист, докато не го „развалят“ от гледна точка на възрастните. Често, изпадайки в екстаз, децата задраскват изцяло страницата или я разкъсват, за да отреагират крайното си възбуждение. Очевидно е, че изображението върху листа хартия тук не е главна цел, а елемент от „играта рисуване“. Аналогично състояние у децата могат да събудят и игри, свързани не със създаване на изображения, а с възприемане на някаква картинка. Така например Павел I като малък, по спомените на неговия възпитател Парошин, като разглеждал плановете и изгледите от Париж, изведнъж започвал да тича по стаята, въобразявайки си, че дава военни команди вътре в рисунката. Лубочната картинка е предназначена именно за такова активно и синкретично възприемане, при което рисунката е свързана с играта, а скулптурата се слива с играчката. Ако не разберем това, че в определено отношение народната картинка не е аналог, а е антипод на известните ни „културни“ форми на изобразителното изкуство, ние се лишаваме от възможността да проникнем в нейната естетическа природа.

Този текст е публикуван в сп.”Изкуство”, бр. 6 от 1984 година. Текстът е преводен и с автор Юрий Лотман.

 

Публикуване на коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *