Блог за театър, изобразително изкуство, журналистика…

Художествената природа на руските народни картинки- част 1

В края на миналата година в зала „Средец бе показана изложбата „Руски народни гравюри и рисунки от XVIII и XIX век на Държавния музей за изобразителни изкуства „Александър Пушкин“ в Москва.

Изложбата даде възможност на българската публика да се запознае с едно своеобразно художествено явление, което има своите аналози и в другите национални култури. Става дума за характерна форма на съществуване и изява на неофициалното изкуство, към която едва в последно време изкуствознанието преодолява снизходителното си отношение и намира адекватен път на анализ.

Статията на проф. Ю. Лотман която препечатваме с известни съкращения от сборника „Народная гравюра и фольклор в России XVII- XIX вв.“ представлява значителен принос в изучаване спецификата на това изкуство.

„Берберин иска да отреже брадата на разколника“, XVIII в., дърворез

Една от главните трудности при определяне на художествената природа на руската народна картинка /лубок/ е утвърдилият се възглед за това дълбоко своеобразно явление през призмата на жанровото деление на изкуствата, активно функциониращи в среда, социално и културно чужда на народното творчество. Естествено след коренния преврат, който направи XX век за разбирането на  художественото достойнство на т.нар. „примитивни“ видове изкуства, никой вече не говори за художествената непълноценност на лубока. Много по-често се срещат разсъждения за значението на народната картинка за развитието на „голямата“ живопис, говори се за естетическите качества на народната графика. Но тези одобрения се правят на същата основа, на която по-рано се раздаваха осъдителните оценки: народната картинка се обявява не за неумела и примитивна, а за своеобразен вид графика, но както и преди тя се смята за функционално еднотипна на другите форми на графичното изкуство. Задачата на тази статия е да се покаже, че народната картинка живее не в света на разделени и отделно функциониращи жанрове, а в особената атмосфера на комплексна, жанрово неразделена, игрова художественост, която е органична за фолклора и по принцип е чужда на писмените форми на култура /кавалетната живопис типологично принадлежи към словесно- писмения етап на културата/. Фолклорният тип изкуство създава съвършено особена позиция на аудиторията. В рамките на писмената култура аудиторията „консумира“ текста (слуша, гледа, чете). В атмосферата на фолклорност аудиторията играе с текста и играе „на текст“. За да разберем за какво става дума, нека си спомним познатия ни по лични преживявания и известия от педагогическата литература ефект на общуване на децата с картинката. Децата не „гледат“, а разглеждат илюстративния материал, пипат го, въртят го и ако им се е харесал, започват да скачат, викат или пеят. От казаното следва, че основният тезис на тази статия е особената природа и на текста на лубока /“текст“ тук и по-нататък да се разбира не като словесната част на графичния лист, а в семиотичен смисъл- като съвкупност от всички значими изображения и надписи, които правят „картинката“/, и на неговото функциониране в определена аудитория, и на отношението на същата тази аудитория към него. Но са възможни и случаи, когато народната картинка, изместена в друг културно-художествен контекст, функционира редом с обичайната графика /възприемането на лубока от „културния“ зрител/ или, обратното, нелубочното изображение, попаднало в среда, ориентирана към активно „разиграване на текста“, функционира като разновидност на народната картинка. Такива „изместени“ ситуации са характерни например за съотношението „барокова живопис- народна картинка“ или за неизучените процеси на фолклоризация на живописта през XXв в. в системата на нейното полиграфско възпроизвеждане.

„Танц под звуците на гайда“, XVIII в., дърворез

Първото, което бие на очи при внимателно разглеждане на руската народна картинка, е съвсем различното в сравнение с получилия самостоятелно битие жанр на гравюрата отношение към другите изкуства. Особено органична е връзката на лубока с театъра. Художественото пространство на лубочния лист е организирано по особен начин, ориентирайки зрителя към пространствени преживявания от театрален, а не от живописно- графичен тип. Към това ни насочват преди всичко мотивът на рампата и театралните завеси, рамкиращи много от графичните листове.

Изобразяването на сцена създава принципно друг художествен ефект в сравнение с рисунката, която зрителят съотнася непосредствено с действителността. Изображение на изображението, то създава повишена степен на условност. Изображението, ставайки знак на знака, пренася зрителя в особена, „игрова действителност“. В лубочната книжка „История на блудния син“ ние намираме пълно и демонстративно проявена театрална природа на изображението. Панаирджийско-карнавалната същност на лубока многократно се проявява в оформянето на рамката на картинката, често стилизирана като завеса или кулиси.

Но театралното обрамчване не е единственият и дори не е основният признак на особената, „игрова“ природа на лубочните изображения. Сред най-съществените признаци трябва да посочим склонността на народната картинка към маската. Не случайно маската на комическия персонаж от италианската комедия при посредничеството на гравюрите на Кало е пуснала такива дълбоки корени в руския лубок. Става дума именно за особения театрален свят, а не само за възпроизвеждане на условните типове от гравюрите на Кало. Руската народна картинка не просто подражава на типа маска, а възпроизвежда поведението на шута. Така се разкрива ориентацията на аудиторията към динамично възприемане на лубочния текст. Не само клоунските, но и любовните и епичните сюжети се интерпретират като театрално зрелище, като игра.

Следва продължение… 

Този текст е публикуван в сп.”Изкуство”, бр. 6 от 1984 година. Текстът е преводен и с автор Юрий Лотман.  

Публикуване на коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *