
Днес още, когато неговото име веднага събужда живия образ на човека, и никак не може да се повярва, че разсеяно-меката, горчива и в същото време мъдра усмивка завинаги е угаснала, днес още мъчно би могло да се пишат спомени за него.
Толкова години той беше тук, редом с нас, заедно с нас; толкова здрави невидими нишки сплетоха неговата младост с нашето юношество, до днешни дни; толкова различни – ярки и значителни спомени изпълват повече от четвърт век на съществуванието ни – че да се пише за него сега – то значи да се открива една голяма, най-интересна, може би, но и най-интимната страница на нашия собствен живот. Рано е още за тия неща, а и той сам не обичаше това вътрешно – следсмъртно – разголване.
Някога – аз дълбоко вярвам, че не ще минат и десетилетия – неговият пълен образ на човек и писател ще бъде измъкнат от тая полусянка и в която остана дори след смъртта си. Някой вдъхновен – равен нему по дарование, по култура и по острота на виждане – мъж ще посочи на ония, които идат след нас, всичките богатства, които той остави, и ония, за които само загатна, без да успее да ги раздаде изцяло. Така, по същия начин, имената на Димитър Бояджиев и на Димчо Дебелянов станаха лъчезарни имена едва години след смъртта им.
Тогава ще се види невероятно, как е могло да остане несъгледана тая своеобразна, остро-горчива поезия, искряща и префинено-изискана, която изпълва всяко негово, дори „хумористично” стихотворение. Това постоянно, всеотдайно, до последния земен миг служене на българското племе; тая страстна, грижовна обич към най-скъпото на племето ни – езика. Ще блеснат наново, като златни зърна, нехайно пръснатите му афоризми – люти, безнадеждни и толкова благородно чужди на нашите вулгарни години, сякаш наистина са били сътворени за друго време и друг свят.
И неговият странен образ, който не може да се включи в една само рамка: хуморист – поет – журналист – и който се изплъзва от всяка опростяваща характеристика ще се издигне по-верен от всякога. Тъкмо защото ще бъде лъчист, и все пак загадъчно-неясен. Такъв, какъвто беше Димитър Подвързачов приживе за ония, които го познаваха отблизо.
…
Той беше „бащата” на младата дружина, която идеше тогава като нова литературна смяна: Николай Лилиев, Георги Райчев, Дим. Шишманов, Христо Ясенов – по-късно Йордан Йовков и др. Той редактира хумористичните списания: „Оса”, „Смях”, „Българан”, дето печатиха всичките тия млади хора тогава и дето той сам даваше сериозни и хумористични стихове и проза под най-различни псевдоними.
После пак той събра около себе си същите хора за „Звено”. Имаше нещо в тоя човек, което неодолимо привличаше, някакъв особен шарм и неоспорим авторитет, на който никой не можеше да противостои.
И в същото време, чувстваше се – дълбоко някъде заключен – един безкрайно самотен, чужд на всички дух, от който, въпреки волята му, лъха някакво вледеняващо аристократично презрение към всичко: към нещата, към хората, към света.
С годините неговият поглед постепенно се успокояваше, изгуби остротата и горчивината си, стана мек и нежно-усмихнат, като озарен от мъдро примирение.
И все пак, струва ми се, че едва там „зад желязната врата, която отделя живота от смъртта“, той се освободи от това отвращение, от сподавеното отвращение: това отречено бреме на неговото съществуване тук на земята.
Защото единствено там се освобождават всички изпреварили времето си, които минават като чужденци – самотни и непотребни – през тая неизмерима пошлост, която е животът.
Автор: Константин Константинов
в. „Вестник на вестниците”, 2 януари 1938 г.