Откъс
С големите си празни очни кухини черепът на викингския вожд се взираше във вечността. Скелетът на великана лежеше по гръб, а ръцете му бяха скръстени върху гръдния кош. От гробницата се носеше остра миризма на влажна почва, мухъл и хода на времето. Въздъхнах доволно и вдишах аромата на миналото. Застанал на една платформа, която колегите ми бяха измайсторили, приковах поглед надолу към величествената гробница. Видът на едрия скелет ме изпълни със страхопочитание и почуда.
Беше огромен. В това нямаше ни най-малко съмнение. Висок два метра и десет сантиметра според шублера, с който един от археолозите го измери. Едър и широкоплещест. Навремето сигурно са го смятали за великан.
– Уау! – възкликна Анджелина. Тя е дъщеря ми. Младежите боравят с думи, с които могат да изразят всичко.
Преди да го погребат, са облекли мъртвеца в празнични одежди от вълна, коприна и кожа, декорирана с бродерии. На туниката бяха пришити десет златни мъниста. Платът се беше превърнал в парцали, които покриваха костите. Тялото беше положено върху това, което беше останало от тъмна пухена завивка, а главата му почиваше върху избеляла синя възглавница от вълна. Черепът беше жълто-сив, а от темето се спускаха сухи кичури коса, стигащи до раменете. Челюстната кост беше застинала във вечна усмивка. Пръстите му бяха обвити около дръжката на богато украсен меч. Тялото намерихме в камерна гробница, а самият ковчег беше разположен в средата на викингски кораб. В краката на мъртвия бяха положени черепите на три коня. Вече бяхме извадили един сандък с красиви орнаменти, пълен с амулети и бижута. Гробницата изобилстваше от вещи – великолепни оръжия, богато украсени мечове, ножове, брадви, копия и щитове. Не липсваха и украшения, монети, кехлибарени мъниста, чекръци и точила. Дървени ведра, бронзови котли и восъчни свещи. Екипировка за езда – стремена, юзди и шпори, украсени с малки звънчета. Сандъци, делви и арсенал от мечове, копия и брадви, които биха му послужили в царството на мъртвите.
Не биха погребали толкова грандиозно роб или земеделец. Трябва да е бил вожд. Ярл? Може би дори крал.
Анджелина се подпря на загражденията и погледна надолу към гробницата.
– Как, за бога, е възможно да е толкова едър?
– Добър въпрос – промърморих аз толкова тихо, че тя вероятно дори не ме чу. Нямах отговор. Два метра и десет сантиметра? Кой беше той? Млад или стар е бил, когато смъртта го е застигнала? Храбро в битка ли е умрял, или е издъхнал на легло? Страхувал ли се е от смъртта, или е напуснал живота с усмивка на уста?
– Професор Белтьо?
Гласът от гробницата издаваше вълнение. Една студентка по археология, която беше коленичила до скелета, се обърна и ме погледна въпросително. Способна млада дама. За съжаление, не си спомних името º.
– Кажи? – отвърнах аз.
– Мисля, че трябва да слезете и да го видите със собствените си очи.
Тя ми направи енергичен жест, с който ме подкани да отида.
Слязох по клатещата се стълба и приклекнах до студентката. Как се казваше? С ентусиазирани движения започна да изчетква пръст и пясък.
– Виждате ли?
Тя духна и последните песъчинки.
Около врата си викингът носеше верижка. Висулката беше паднала между ребрата му.
Студентката внимателно вдигна бижуто с върха на една шпакла.
Валкнут.
Безкраен възел – непрекъсната линия, образуваща три триъгълника.
От древни времена валкнутът е бил познат и под други наименования.
Възелът на Один.
Възелът на смъртта.
Ватиканът го нарича възела на Сатаната.
Студентката прокара връхчетата на пръстите си по висулката и я почука с нокти, преди да потърси погледа ми.
Ингеборг. Най-накрая си спомних името º.
– Злато – прошепна тя.
Рияд, Саудитска Арабия
Оперативният директор прочете криптираното съобщение от агента в Борг гор, Норвегия:
Телосложението и валкнутът сочат, че скелетът принадлежи на обекта.
Нито устните, нито очите му издадоха, че се усмихва вътрешно. Погледът му обходи оперативната зала: двайсет монитора, голяма осветена карта на света на стената и кръгла маса на подиум в средата на помещението. Оперативният директор имаше дългогодишен опит като щабен офицер в разузнаването на Саудитска Арабия. Когато обяви, че ще се оттегли и ще се преориентира към частната охранителна индустрия, беше ясно, че е заради парите. В частния сектор или не, деветимата край масата бяха запазили военните си звания и функции. Joint One, J1, отговаряше за служителите, J2 – за разузнаването. J3 беше самият оперативен директор. Останалите имаха по-общи функции. След като ги уведоми за съобщението, оперативният директор изпрати кратък отговор на агента в Борг с кодово име „Делта“:
Задействай операцията.
Руините на старото викингско селище Борг бяха разположени навътре в залива при Орефиорден в Риге. Красивият пейзаж беше оформен от гори, ниви и плажове. В края на едно царевично поле, недалеч от гориста местност, отделена от вековни дъбове, имаше и по-скалист участък. Според историците Борг гор се появява през IX век и се споменава в древни саги, трудовете на Снори, местни исторически произведения, стари писма и документи. Самият аз бях добре запознат с района, бях прекарал летата в детството си тук. На няколко хвърлея от Борг се намираше вилата на баба и кралският дворец „Верне“, който през 1190 г. попада в ръцете на хоспиталиерите и се превръща във военна лечебница и манастир.
За да държим любопитните зяпачи настрана, бяхме оградили мястото на разкопките с временна телена ограда. Белите трансекти на координатната мрежа оформяха полета над гробницата и руините, които разкопавахме едно по едно. Преди хиляди години, когато нивото на водата е било по-високо, ръкавът на фиорда е стигал чак горе до селището. Вече бяхме разкопали останки от кей, навес за лодки, платноходка, няколко гребни лодки и много гребла, за които предположихме, че са били част от галера.
Като ръководител на разкопките на практика отговарях за цялото археологическо проучване. Британската изследователска институция „Международното общество на науките“ и Американската археологическа асоциация бяха привлекли някои от най-видните световни специалисти да ми помагат. Едва ли беше съвпадение, че избраха точно мен. SIS финансираше частично още един изследователски проект, с който се занимавах – за произхода на бог Один. С тях работехме заедно вече от почти двайсет и пет години. Познаваха ме. Разчитаха на мен.
В науката интуицията често е подценявана. Тя се основава на усещания и чувства, а не на емпиричен анализ. Точно сега нямах представа с какво всъщност се бяхме захванали. Трябваше да разкопаем викингско селище и гробница. Хубаво. Но защо? Норвежките историци никога не са проявявали особен интерес към Борг. Проучването беше мистерия за мен още откакто от SIS ме помолиха да го ръководя. Разположението на селището, гробната могила и викингския кораб са били известни още от XVIII век. Нерядко археологически находки се намират точно под носа ни, без задължително да се разкопават. Прекалено е скъпо. А трябва и да запазим по нещо за идните поколения. Затова за родните ми археологически среди беше изненада, че Международното общество на науките и Американската археологическа асоциация предложиха да финансират разкопките в Борг.
Какво целяха с финансирането на археологическо проучване на място, от което никой не се интересуваше? Какво криеха от мен?
По природа съм страхлив. Винаги съм имал склонност да се тревожа и за малки, и за големи неща. Пия хапчета. Ходил съм на терапия. Не се страхувам да го призная: когато бях по-млад, ме хоспитализираха на няколко пъти. Проблеми с нервите. С годините се научих да потискам всичките си неврози.
„Успокой се, Бьорн – повтаряше татко в главата ми. Отново и отново. – Всичко е наред. Само си свърши работата, момчето ми.“
Татко почина. Падна в една пропаст, когато бях още тийнейджър. В съзнанието ми продължава да живее – понякога самовлюбен и циничен, друг път нежен и любящ.
Въпреки утешителните думи на баща ми, не можех да се отърся от това отвратително чувство на безпокойство. Алармите сутрин отекваха като звън от ада в главата ми.
