Модернизмът е съвкупност от естетически школи и направления от края на XIX – началото на XX век, характеризиращи се с прекъсване на традициите на реализма и други предишни художествени движения. Близо до това понятие е авангардът, обединяващ най-радикалните разновидности на модернизма, въпреки че и двете понятия често се възприемат като синоними.
Модернизмът се проявява преди всичко в поезията. Така френските поети Пол Елюар и Луи Арагон са водещите фигури на сюрреализма. Но най-значимото в стила Ар нуво не е поезията, а прозата – романите на Марсел Пруст, Джеймс Джойс и Франц Кафка. Тези романи са отговор на събитията от Първата световна война, които раждат поколение, което получава името „изгубено“ в литературата. Те анализират духовните, умствените, патологичните прояви на човек. Общ за тях е методологичният похват, а именно използването на открития от френския философ Анри Бергсон метод за анализ „поток на съзнанието“, който се състои в описание на непрекъснатия поток на мисли, впечатления и чувства на човек. Той описва човешкото съзнание като непрекъснато променяща се творческа реалност, като поток, в който мисленето е само повърхностен слой, подчинен на нуждите на практиката и социалния живот. В най-дълбоките си слоеве съзнанието може да бъде разбрано само чрез усилие на самонаблюдение и интуиция.
Философията на Бергсон оказва значително влияние върху интелектуалната атмосфера на Европа, включително върху литературата. За много писатели от първата половина на XX век „потокът на съзнанието“ се превръща от философски метод на познание в грандиозно художествено средство.
Философските идеи на Бергсон са в основата на известния роман на френския писател Марсел Пруст „По следите на изгубеното време“. Произведението, представляващо цикъл от романи, служи като израз на детските му спомени, изплуващи от подсъзнанието. Опитът на Пруст – изобразяването на вътрешния живот на човека като „поток на съзнанието“ е от голямо значение за много писатели от XX век.
Има голям брой модернистични школи и течения, някои от които се свързват само с отделни страни. Аз ще щрихирам само най-важните от тях, които са получили и най-широко признание и разпространение. Тяхната родина е предимно Франция от края на XIX – началото на XX век.
В символизма, една от ранните прояви на новото изкуство, което засяга предимно поезията, има акцент върху художественото изразяване чрез определени символи, върху търсенето на „скритите реалности“, които са извън сетивното възприятие, върху асоциативността и алегорията, върху идеята за високата стойност на изкуството. Основоположници на символизма във Франция са поетите Шарл Бодлер и Пол Верлен.
Импресионизмът е едно от литературните стилови явления, разпространени през последната третина на XIX и началото на XX век. Импресионизмът като метод се появява първо в живописта, след което се разпространява в други форми на изкуството. Терминът възниква, когато през 1874 г. на изложба на млади художници в Париж Клод Моне представя своята картина „Импресия, Изгряващо слънце“. От наименованието на картината и използването на понятието „импресия“ идва и името на новото направление, която се проявява главно в живописта- импресионизъм.
Импресионизмът е срещу общото, той отстоява частното, импресионистите изобразяват всеки момент. Това означава, че няма сюжет, няма история. Мисълта е заменена от възприятие, а разумът от инстинкт.
Най-яркият пример за поетичен импресионизъм е стихосбирката на Пол Верлен „Песни без думи“, която е издаден през 1874 г., когато е изложена и картината на Клод Моне. В известната поема „Сърцето ми сълзи лее“ поетът установява връзка между душата и природа на основата на безпричинността на дъжда и сълзите, те се сливат до неразличимост. Тази връзка може да бъде описана както от гледна точка на импресионизма, така и чрез символистичната концепция за „съответствия“. „Пейзажите на душата” на Верлен демонстрират, че в поезията и въобще в литературата чистият импресионизъм е невъзможен, всяка словесна „картина” търси своята опора за дълбок смисъл.
Експресионизмът по отношение на литературата може да се разглежда като цял комплекс от тенденции и направления в европейската литература в началото на XX век, включени в общите тенденции на модернизма. Литературният експресионизъм е разпространен главно в немскоезичните страни Германия и Австрия. Експресионизмът провъзгласява идеята, че целта на изкуството не е да предава впечатления от реалността, а да изобразява нейната трагична и хаотична същност, враждебна на човека, чрез личността на художника. Противоречията в живота на европееца в началото на века, бързата урбанизация, Първата световна война, революционните събития в Русия, а след това и в Германия, пораждат объркване в съзнанието на значителна част от интелигенцията и водят до отхвърляне на яснотата и хармонията на формата. Наблюдава се влечение към ирационалното и абстрактно обобщение и повишената изразителност.
В западната литература прозата на австрийския писател Франц Кафка е белязана с черти на експресионизма. В романите „Процесът“ и „Замъкът“, както и в разказите си той показва трагичното безсилие на човека в сблъсъка му с абсурда на съвременния свят. Кафка показа с удивителна сила неспособността на хората за взаимни контакти, безсилието на индивида пред сложни механизми на власт, недостъпни за човешкия ум, показа напразните усилия, които хората полагат, за да се предпазят от натиск върху тях от чужди за тях сили. Анализът на „граничните ситуации“ като ситуациите на страх, отчаяние или мъка доближава Кафка до екзистенциалистите.
Спецификата на сюрреализма, едно от най-важните естетически движения на нашето време, възникнало през 20-те години и който е засегнал почти всички видове изкуство, е с предимно фройдистки подход към творчеството, провъзгласявайки го за първоизточник в сферата на подсъзнанието. „Първи манифест на сюрреализма“ на главния теоретик на направлението френският писател Андре Бретон, съдържа призиви за освобождаване на художника от „оковите“ на интелекта, от морала и традиционната естетика, които той разбира като уродлив продукт на цивилизацията, уж поробващ творческите възможности на човека. Ярки примери за сюрреалистично изкуство са не само съответната европейска поезия и проза на нашия век, но и живописта на испанеца Салвадор Дали, който е фанатичен почитател на психоаналитичните идеи на Фройд и „театъра на абсурда“ на френския драматург Йожен Йонеско.
Последното направление, което ще щрихирам с няколко изречения е футуризмът. Футуризмът е тенденция, която се проявява в живописта и поезията на Италия и САЩ през 10-те и 20-те години на миналия век с претенция за създаване на изкуството на бъдещето под лозунга на нихилистично отричане на целия предишен художествен опит. Неговите последователи се стремят да отразят динамиката на съвременната цивилизация, възпяват техническия прогрес, живота в големите градове. Футуристите призовават да се измести центъра на изображение от образа на човека към образа на неговата материална и техническа среда. Основният идеолог на италианския и световен футуризъм Филип Томазо Маринети пише: „Топлината на парче желязо или дърво отсега нататък ни вълнува повече от усмивката или сълзите на една жена.“
Едно от най-радикалните модернистични движения, възникнали през 1916-1922 година в Швейцария като протест срещу Първата световна война е дадаизмът. Изразява се в антиестетизъм, своеобразно артистично хулиганство, страст за шокиране под формата на безсмислени комбинации от думи и звуци, странни комбинации от голямо разнообразие от предмети от бита, етикети, изрезки от вестници и списания.
