Сайт за театър, изобразително изкуство, журналистика…

Гео Милев за пиесата “Хамлет”

„ХАМЛЕТ. Пиесата и по- рано се играеше в Н.Т. лошо, т.е. нехудожествено; но сега се играе просто невъзможно. Постановката на някогашния режисйор Ивановски (впрочем всичките му постановки бяха все такива) е окичена сега с още повече антихудожествени безсмислици. Напр.- две неща, които (според текста!) казват някоя фраза „едновременно”- невероятно, но факт: и на сцената я казват едновременно един вид- хорово; сцената при прекъсването на пиесата, която играят актйорите в двореца, се прекъсва след безобразна гюрултия- Офелия се блъска в челото и пищи, всички тичат и кряскат колкото им глас държи; и др. такива ужаси. Нехудожествената постановка на Ивановски е превърната днес в- проста простащина! Да кажа ли, макар и късно, и това, че „Хамлет” се играе по един прозаичен превод, който е нещо повече и от прозаичен: канцеларски! Но интересното през този сезон е: Кирков в ролята на Хамлет. Тук той е, според мене, не на мястото си. Със своя романтичен натюрел той изнася цялата роля в едно патетично кресчендо и декресчендо (винаги tempo prest), което не отговаря на ролята: у Хамлета няма патос, а обратното на патос… Но ненадейно в монолога в III д. („Да бъдеш или да не бъдеш…”) Кирков изменява и интонация и темпо и налучква- макар и за момент- верните линии на ролята. А тъкмо тия плавни линии от меланхолия и рефлективност, в които той изрича монолога, би трябвало да бъдат взети от артиста за основа на цялата роля. Впрочем, ако се откажем да разглеждаме Кирковата интерпретация на Хамлет като цяло, само тоя монолог е достоен не само за вниманието ни, но и достоен да бъде записан като едно от най- бляскавите постижения в творческия път на Киркова.

Вл. Николов дава Краля само уравновесен спрямо общия лош ансамбъл: той не подчертава достатъчно (особено в монолога при молитвата) нечистотата на душата и борбата на гузната съвест. А това е нужно.”

Публикуваният текст е дело на Гео Милев и е част от седмичното списание за изкуство и култура „Везни”, 1921 година. Текстът е публикуван без редакции.