Щастливите, които присъстваха на записа в храма „Александър Невски“, наистина не бяха в състояние да степенуват своя възторг — Борис Христов ги водеше след себе си както Вергилий, към хоризонти, които са извън делничния обхват на чувствата, затова съпротивителната сила на тяхната „бдителна разсъдъчност“ беше сломена. Неговият глас ги покоряваше като разбунтувана съвест, която едновременно моли и плаши или опоетизира и разголва скритите пластове на битието и за тях беше трудно да пазят дистанцията, необходима за една безпристрастна оценка. Когато се връщаха към помощта на словото, за да обозначат посоката на интимните си мисли, те не търсеха вече погледите на „другите“ за съгласие с понятията „съвършено“ или „гениално“, а ги изричаха с истинско облекчение.
Всъщност „другите“, които можеха да резонират тази оценка, не съществуваха. Освен малцината, промъкнали се скритом, в храма бяха само онези, които опасваха пространството със звукозаписните мрежи и хористите, които следваха и повтаряха художествената логика на неговите мотиви. В приземния етаж на този храм обаче, невидими за всички, присъстваха, събрани от много посоки, и мъдрите представители на едно хилядолетно развитие в българската култура — иконите на Националната художествена галерия. Те се бяха смълчали като съдници — колкото авторитетни, толкова и съпричастни към нашите дни — и това, което ставаше пред микрофоните с „цветни лампички“, минаваше задължително през техните емоционални полета, за да достигне до записващата лента в проверена и исторически оправдана редакция.
Какво налагаше това съгласуване? Връзката между двете помещения — „криптата“ и подкуполното пространство на храма, превърнато в концертна зала — можеше да бъде „случайна“, но преливането на вълните, които обръщаха нормалния ход на времето, за да оживят отново онова, което наричаме вековен повик на кръвта, бе повече от закономерно. Това преливане напомняше неволно за легендата, че прославеният певец на българското средновековие Иван Кукузел, наричан от своите съвременници „ангелогласният“, е получил подкрепа от една „Одигитрия“, която се намира днес във „Великата Лавра“ в Атон. В случая Борис Христов не изпълняваше репертоара на Кукузел и нямаше пред себе си „чудотворни“ реликви. Той се ползваше обаче от същите онези душевни морално-философски и пластично-ритмични структури на миналото, които са кристализирали и в изчистените форми на стилните „елеуси“, „пантакратори“ и „одигитрии“, за да превърне чрез тях силата на самопознанието и съчувствието в активен компонент на един съвременен художествен критерий. Напевите му, моделиращи плътните истини за примирението и надеждата не бяха нито схематични, нито лишени от лирични отклонения, подобни на тези, които превеждат народната песен през бариерите на вековете. Или по-точно — в случая те бяха най-малко такива, защото имаха човешка топлина, която сгрява душите, защото носеха смисъл, който опложда и защото се разгъваха плавно, съвършено и величествено като откровения, пред които се благоговее — вероятно така, както българинът от отминалите векове е благоговеел пред „Полиелея на българката“ или пред мотиви като „Болгарский роспев“.
Работите по записа не вървяха гладко като по сценарий, но още с първите си изпълнения Борис Христов ликвидира с баналните представи за възможностите на един глас — той изгради около тези, които го слушаха невидимите кръгове на духовното чистилище, за да ги облъчва последователно ту със сподавения плач на мъдрата боязън пред възмездието и неизвестността, ту със светлия възторг на успокоението пред разбраната вечност и безбрежност. Неговият красив глас, раздвижен от някаква митическа енергия, водеше властно със своята широка певческа линия, така както плавният цветови и линеен ритъм на иконата води из плановете на мистичното пространство, уплътняваше уверено и низините и свободните височини, така както златният варак уплътнява представата за небесното сияние, успокояваше чувствата със своето кръгло фразиране, така както успокояват затворените линии от старите иконографски схеми и после отново тласкаше в неочаквани посоки със своята необикновена психологизация на кулминационните моменти. При тези сложни преходи присъствуващите виждаха около себе си сияния, които не помръкват, усещаха обаяния, които не повяхват, долавяха призиви, на които не може да не се вярва — заедно с радостта от съвършенството, в тях проникваше оптимизмът на живота.
Наистина, някои от песните, които се записваха, бяха „авторизирани“ от композитори, считани за наши непосредствени предшественици или съвременници (Добри Христов, П. Динев, Николаев — Струмски, Кочетов, В. Зиновиев). Други от тях носеха следите на намеса, извършена във връзка със самия запис. Всички тези нови и най-нови интерпретации, стилизации и корекции обаче не изменяха трайната природа на могъщите нравствено- емоционални и художествени внушения, които идват от далечното минало и които днес не могат да бъдат вече „модернизирани“ без да се превърнат в нелепост. В случая се касае за морално-естетически ценности, които са формирани не само в лоното на един затворен църковен институт, но й в пределите на една история — достатъчно драматична и богата с примери на доблест, геройство и прозрения, за да има своите общочовешки и непреходни измерения. Подобно на еволюцията в другите изкуства, църковните напеви на средновековна България се развиват под влияние на специфични подбуди и народните маси нерядко ги възприемат в близък и интимен план, като непосредствен резултат от своя колективен и индивидуален естетически опит. Даже когато се разпространяват като канони, идващи от григорианското пеене, те се оцветяват неизбежно от рефлексите на местния психологически и исторически климат. Въпреки че съществуват установени литературни образци, някои от които са запазени до днес (нотните обозначения върху керамичната плочка от Преслав, музикалните ръкописи като „Битолския триод“ — XII в., „Болонския псалтир“ — XIII в., „Драгановия миней“ и пр.) интервенцията на локалните вкусове в църковното пеене се явява неизбежна и представлява логично допълнение към корекциите, които са извършени върху византийските литургични песни още при тяхното превеждане на български (толкова повече, че устните предания се явяват за времето типична форма на приемственост). Процесите в случая са съзвучни с това, което става в живописта. Решаващият дял от образите, които навлизат в българското средновековно изкуство, започват своя исторически път още в катакомбите и в кръга на сирийско- палестинските паметници, или пък слизат от страниците на по- късните агиографски съчинения, обогатени от колоритните волности на апокрифните предания. Когато се включват в духовния живот на българския народ обаче, те не остават само „вносни“ галерии, защото практиката ги превръща бързо във фокус на чувства и представи с локални проекции. Както националните светци, така и образите, които пристигат „отдалеч“, се обвързват с познатите планини, извори и селища, с народните морални ценности и с патриотичните мотиви на родната история, за да се превърнат чрез своите пластични транскрипции в значим и оригинален принос в съкровищницата на световната култура. Вероятно и в областта на песенното творчество границите между различните жанрове са били също така неустойчиви, както и в изобразителните изкуства, където народностната линия и „официалните“ възгледи се преплитат винаги органично. Не случайно толкова много от образите, събрани под купола на църквата и прославяни с нейните литургични песни, се движат свободно и в колективното творчество на масите — в стотици удивителни песни на българския народ се говори за Христос и за православните светци в жанрово-повествувателен план и с фамилиарен тон. Тези преливания се усложняват и задълбочават още повече през епохата на турското иго, когато колективното и лично обращение към небесните сили се превръща все по-определено в демонстрация на общонародната сплотеност и когато цялата духовна култура, свързана с българските църкви и манастири, се явява могъщ щит срещу асимилаторските пристъпи на завоевателя. Интеграцията на представите за духовното и за реалното, социално-политическо спасение, се осъществява в широки размери и затова даже и интимните думи на молитвата получават грандиозно, историческо и монументално звучение.
Борис Христов тълкуваше тази линия с изключителна проникновеност — като сложно развитие на поривите за духовна чистота и за мащабност в чувствата и мислите, уплътнявани непрестанно от драматизма на житейските колизии и от прозренията на просветления разум. Затова логичното нарастване на напрежението в отделните мотиви бе осмислено от него така, че да завърши със символичния финал — жизнеутвърждаващото „многая лета“. Оптимизмът на този запев изпращаше вярата в добродетелите на нашия народ и в тържеството на силния човешки дух далеч в пределите на бъдещето. И сякаш , за да се слее с това бъдеще, той повери самия завършек на ехото от камбаните на „Александър Невски“.
Затова в храма, където нямаше „официално поканена“ публика, слушатели бяха и вековете от историята на голямата българска култура — Борис Христов пееше за всички, които са съпричастни към нейните величави естетически ценности. Навън за него говореха хиляди хора и техният интерес се подхранваше не само от живата и заразяваща информация на телевизията, радиото и пресата, но и от трайното обаяние на артистичното му дело и от законното чувство на гордост, че съзвездието на бележитите български таланти е обогатено и от едно подобно име. Записите бяха събитие в културния живот на страната и мнозина ги разглеждаха с основание като етап на едно ново обвързване между творческата слава на нашето време и непресъхващите извори на старото българско наследство.
Днес Борис Христов изминава пътя към сърцата на милиони хора по света не само с колосалните тиражи на своите комплектни фонозаписи и не просто чрез емисиите на могъщите радиостанции или с престижа на световните оперни театри, които считат за чест да му предложат своите сцени — неговото неотразимо обаяние като творец се крие в пълнотата на образите, които той пресъздава, и в недостижимата душевност и артистична култура, с която ги индивидуализира, за да им предаде неповторимо очарование и блясък. Когато се разглеждат върху този фон, записите в София не изменят съществено представата за неговата слава. Ако бъдат анализирани със своите „скрити“ патриотични и естетико- творчески измерения обаче, те се превръщат в първостепенен факт от неговата биография, защото чертаят нагледно едни от най- интересните извивки на големия му път — от дебюта му в Реджо Калабрия и върховете му в „Скала“ и „Ковънт гардън“ към изходния пункт на неговите големи творчески надежди — старата и вечно жива българска песен. Той се връща към нашите стари църковни напеви не за да се оттегля от „линията“ на своите шеметни гастроли в света, а за да ги изведе отново на нивото, което е постигнал, и за да защити мястото им в общата съкровищница на световната култура. И може би, за да потвърди, че понятието „ангелогласен“, прието някога от вековете за най-висок естетически критерий, днес успешно може да бъде заменен с не по-малко звучното „българогласен“.
Затова неговото пребиваване в София имаше смисъла на едно голямо завръщане. Той, чародеят, който дава на милиони хора по света нови опори за културно общуване и възход — обаятелните образи на „Борис Годунов“, „Крал Филип“, „Мефистофел“, „Досифей“, „Дон Кихот“, „Агамемнон“, „Мойсей“ и пр. — сега им дари и гениалните музикални прозрения на българското минало. След като бе уплътнил тези образи едновременно и с красивия си тембър и с огромния си драматичен талант, за да осмисли чрез тях тежненията и конфликтите на цели исторически епохи, той предложи ключа за разбирането на тази епохална деятелност. Предложи го както с думите, казани чрез телевизията и печата, че „всичко, което върши като човек и артист, е посветено на България“, така и със своето дълбоко вживяване в атмосферата на родното културно наследство, със своята усмивка, с красивата изповед на своите очи. За хиляди хора от страната той се превърна през тези октомврийски дни от невероятна легенда в още по-невероятно сърдечно и покоряващо човешко присъствие.
Автор: проф. д-р Атанас Божков
Текстът е част от брошурата „Борис Христов- български и руски църковни песнопения“, посветена на легендарните записи в храм-паметника „Св. Александър Невски“.
