ЗА КНИГИТЕ И СМИСЪЛА. ЕДНО ИНТЕРВЮ СЪС СТЕФАНИ СТЕФАНОВА

Преди същинското интервю, искам да благодаря за близката ми приятелка Мартина Трайкова за проведеното интервю. Прекрасно е когато човек среща съмишленици. 

Стефани Стефанова е завършила последователно „Масова и художествена комуникация“, „Журналистика“ и „Българска филология“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ в периода 2010-2016 година. Има публикации в научното списание „Българска наука“. Зад гърба си има издадени в ролята на редактор и съставител множество детски книги, както и книги на български писатели. От 2025 година е редактор на издателство „Фабула-М“. Сред книгите, по които е работила са: „Дон Жуан“ от Джордж Байрон, изд. „Скорпио“, „Приказки от цял свят“ от Николай Райнов, изд. „Скорпио“, „Избрани творби“ от Пенчо Славейков, изд. „Скорпио“, „Поезия на модернизма“, изд. „Скорпио“, „Приключенията на Гъливер“ от Джонатан Суифт“, изд. „Скорпио“, „От ума си тегли“ от Александър Грибоедов и други.

  1. Разкажи ми как започна всичко? Каква беше мотивацията ти да се занимаваш с книгоиздаване?

Книгоиздаването е един доста дълъг процес. Човек трябва да се подготви с доста енергия и търпение за работата, тъй като това е една доста многокомпонентна задача, която, освен много приятната творческа част, да речем в работата на редактора да избере коя книга да издаде, да я прочете, да си води върху нея съответните бележки дали става, или не става, подходяща ли е за аудиторията в настоящия момент, дали е интересно, дали има какво ново да ни каже всъщност тази книга, е много приятен път. Но когато решим, че искаме да издадем конкретното нещо вече става трудно. Защото има доста чисто административна работа – да се вземат документи от Народната библиотека, да се издаде ISBN на съответната книга, да намериш достатъчно добър специалист, който да направи предпечатната подготовка, той да отговори на твоите изисквания за корица, самата корица да отговоря на съвременните тенденции за изображение, за корица на книжно тяло, което е жанрово определено като роман, историческа книга или каквото и да било друго. Все пак трябва да се издават, освен интересни като текст книги, и интересни типографски издания, защото това много привлича хората. Човек може да издаде най-гениалната книга, но ако не привлича читателя, тя си остава само своята собствена гениалност.

Всичко започна от един експеримент, който направих през октомври 2024 година. Още като студентка бях направила редакция в един студентски проект на една пиеса на Александър Грибоедов „От ума си тегли“, пиеса камертон в световния театър от гледна точка на образите, на построяването на текста, на драматургичната плътност и прочее. И реших, така или иначе го бях работила като студентка, защо да не го издам със собствени средства, да видя какво представлява пътят на издаването на една книга.

Честно казано, на мен ми беше много приятно. Не мога да кажа, че е било лесно, но човек в трудностите се научава, запознава се с много хора, разбира как по най-безболезнения и най-лесния начин може да се случат нещата. Защото само да слуша от другите хора как се случват нещата е едно, когато го направиш сам е съвсем различно. И, честно казано, аз съм много доволна. Разбира се, имаме забележки към книгата. Като казвам имаме, имам предвид както аз, така и мои приятели, които я имат, виждали са я и т.н. Чисто полиграфски има какво още да се желае, но все пак това беше един първи опит човек да навлезе в тези много дълбоки води в производството на книги, в произвеждането на смисъл.

За мен е важно да се създават книги, да се печатат книги, които да произвеждат смисъл и книги, които да формират национален дух, да формират естетически поглед и култура в четящия. На първо място за собствената ни литература и след това за целия огромен океан от световна литература, която е наистина превъзходна и човек трябва да има поглед и върху нея. Но все пак, първите стъпки са човек да опознава собствената си култура и литература.

Общо взето, оттам тръгна идеята за издателство. И вече през 2025 година бавно, лека по лека, с много трудности, създадохме нашето издателство „Фабула-М“, което от около един месец вече има и издадена своята първа книга. Това е „История на културата (лекционен курс)“ на проф. Петър Мутафчиев.

 

 

  1. През какви неща премина, когато започна да реализираш идеята за собствено издателство?

Чак трудности, има си своите малки препъни камъчета по пътя, които обаче по-скоро те учат как да работиш. Защото книгоиздаването в много голям процент е и занаят, а не просто да седнеш и да го научиш от някоя дебела книга, която да ти каже стъпка по стъпка как стават нещата.

От редакторска гледна точка има езикови пречки. Ако човек издава книга, която е писана преди 100 години, да речем, в нея има много думи, които, четейки книгата, контекстуално ние разбираме, но чисто езиково не знаем етимологичното значение на конкретната дума. Моята работа е да реша дали да оставя текста  по този начин, както изглежда, или да вмъквам бележка под линия, обяснителна бележка накрая на книгата. Аз предпочитам да обясня значението на думата, защото основната функция на литературата е и да просвещава. В края на краищата, конкретната дума я срещам в този контекст и я разбирам, но ако я срещна в друг мога и да не я разбера. За мен е важно да обяснявам тези думи, фразеологизми, словосъчетания, за да може читателят да ги разбира, и срещайки ги в друг контекст – литературен или житейски, да има по-широк поглед и да разбира това, което чете.

Друго предизвикателство и трудност е работата с художника. Защото художниците четат произведенията и в тяхната глава се раждат едни корици, едни чудесии. В моята пък се е родила вече друга корица. И тук идва моментът на стиковане между него и мен, включително и с третия колега, с когото работим и се явява малко като арбитър. Общо взето, е въпрос наистина на разговор и диалог. По този начин човек се учи, че не винаги неговата гледна точка, не винаги това, което неговото съзнание е родило, докато е чел книгата, е най-доброто. Тъй като, когато ние четем, прожектираме личния си опит върху това, което четем, и понякога оставяме следа върху книгата, корицата.

Като заключение мога да кажа, че кой знае какви трудности не съм срещала. Има си своите специфики – работа с наследници, работа с юристи, писане на съответните договори за права и прочее. Но това са неща, които просто се случват, когато човек влезе в работното русло. В името на издаването на добра и смислена книга си има стъпки, които лека по лека се случват.

 

  1. Как реши коя да бъде първата книга, която да издадеш?

         Много се чудех какво да издам. Нашата концепция е да издаваме български  автори, български позабравени автори от нашето минало или преводи на чуждестранна литература, но извършени от титани в българската литература, чиито преводи са останали в пантеона на българската литературна преводна класика. От тази гледна точка, аз много се чудих.  Любимият ми български автор е Гео Милев, с което може би няма да изненадам никого, защото той е гениален, но дори не толкова с неговите художествени произведения, колкото с неговата публицистика, която за мен е най-съвършената литературна критика и художествена публицистика, писана въобще в историята на българската литература поне до 1944 година. Много се чудех дали да не е той, но понякога човек трябва да остави удоволствието на заден план, за да концентрира върху нещо, което е извън неговите обувки.

Затова реших да издам „История на културата (лекционен курс)“. Това е един фундаментален труд на проф. Петър Мутафчиев. Той, между другото, е баща на голямата българска историчка и писателка Вера Мутафчиева. Така в една наистина просвещенска семейна среда проф. Мутафчиев успява да създаде един лекционен курс, който аз бих нарекла камертон на българския университетски живот. От една страна, е написан по един много лек и увлекателен начин. От друга страна, е събрана изключително много информация за историята на всички европейски народи и всъщност как всички исторически събития белязват нашето минало още от Античността, минавайки през Средновековието, Ново време и т.н. Стигаме да положението, което е тук и сега, а именно краят на Първата Световна война, която е белязала наистина европейския континент по един неизлечим начин. Но той прави един изключителен преглед на тези събития, как векове назад се разместват пластовете, влизат един под друг като едни земни плочи, проникват между историите, между културните истории, военната история на различните европейски народи, между културния хоризонт, който ги белязва. На мен това много ми харесва и счетох, че това е важна книга за българите, книга, която може да помогне на хората, които имат интерес към европейската култура, към нейното сформиране. Не на последно място би била полезна за българските студенти, които в един много съкратен вариант, в рамките на около 200 страници, да могат да прочетат много информация, която съдържа в себе си мини въдички, които те след това могат да развият. Тоест, тази книга съдържа страшно много информация, която може да отвори врата на любопитните хора към това да си намерят допълнително информация за множество от тези събития, владетели, прояви, войни, исторически събития и всичко останало, за да добият още по-широка представа за живота на европееца такъв, какъвто е бил.

Реших да избера тази книга като начало. Струва ми се фундаментална и много интересна, както и много добре написана.

 

  1. Какви са според теб препятствията пред българското книгоиздаване днес?

Препятствия… По-скоро бих дефинирала непрекъснатото, непрестанното заливане на пазара с нова литература. За мен това е проблем, защото, първо, има страшно много издателства. От тази гледна точка, веднага мога да бъда коригирана, че ние сме също едно от многото издателства. Въпросът е, че пазарът е залят от твърде много литература, твърде много литература, която не е оценена. Тази литература, от една страна, задръства пазар. От друга страна, тя обърква читателя. Той влиза в книжарницата и вижда хиляди, хиляди книги например в жанра на съвременната литература. В хода на нашия разговор се досещам. На мен лично ми се е случвало, влизам в една книжарница и виждам една гигантска стена, на която отгоре има надпис „Съвременна литература“. Започвам  да гледам и срещам автори, които за мен са непознати. След някакво време започвам да търся за тях информация, да видя какви са, на каква тематика пишат. Честно казано, човек трябва доста да потърси, доста да порови, за да намери наистина качествена литература. Аз по този начин открих аржентинския класик Сесар Айра. Но колко човека ще го открият в цялото море от литература? Не знам дали ние имаме изграденото усещане, първо, дори на чисто рационално ниво кое е добра литература и кое не е добра литература. Че се издава литература, издава се. Въпросът каква е нашата селекция към това какво точно избираме. От тази гледна точка, за мен това е проблем за българския книжен пазар. Неговата основна функция трябва да бъде да образова и да възпитава естетически вкус към езика, към литературата. Ние трябва да си дадем сметка, че не всичко, което е напечатано на книга, е литература и качествена литература. И едно от големите предизвикателства пред авторите е това да се интересуват не само от печалбата, разбира се, те трябва да се издържат и живеят, но основният фокус трябва да бъде, според мен, издаването на литература, която да произвежда смисъл.

Ние, като българи, трябва да издаваме литература, която да ни показва достиженията и достойнствата на нашата родна литература, да можем да обясняваме какви са връзките между българската литература с немската, с английската, с тази, с онази и т.н., за да можем да опознаваме и другите литератури.

Иначе пред издателите си ги има предизвикателствата за разпространението на книгите, за достигането до по-голям процент читатели и прочее. Но това са неща, които зависят от всеки издател към каква публика се е ориентирал и какво точно иска да каже на читателите си.

 

  1. Насочила си се към издаване на класически автори и нехудожествена литература. Какви специфики има при издаване на такъв тип литература?

Има няколко вида предизвикателства. Едните са редакторските предизвикателства, с които ние се срещаме. Както вече споменах – дали изцяло да се обнови езикът, което аз не стичам за правилно, тъй като авторът е продукт на своята епоха и трябва да проявим уважение към езика, който е употребил. Другият тип предизвикателства са как да накараме читателя да хареса тази книга, да се заинтригува от нея, как да му е представим. От една страна, аз съм противник на това да използваме грандиозни изказвания от сорта на „Това е най-великата българска книга!“, „Това е най-голямото произведение на света!“. На мен ми е ясно, че това са някакви маркетингови трикове, но аз не ги възприемам, защото книгата е всъщност едно дълбоко, интимно преживяване на човека с текста, с книгата, с идеята, със замисъла и т.н. За мен истинското предизвикателство е как по един интелигентен, спокоен и тих начин да кажем на читателя, че съществува такава книга, че тя е важна и че тя може да му даде наистина много по-различен поглед върху света.

В момента работя върху една много стара антология на Гео Милев, която той издава 1923 година, само две години преди трагичната си кончина. Тя е с негови преводи. Цялата антология е с преводи на френски автори, белгийски автори, немски автори, изключителна книга. На мен ми се иска, когато читателят я вземе в ръцете си, да не я погледне като някакви преведени стихотворения. А, от една страна, този читател да си даде сметка за гения на самия автор, който е написал това произведение. От друга страна, да усети авторовото съпреживяване на Гео Милев, който първо е прочел оригинала, той го е впечатлил по някакъв начин, преживял го е вътрешно. След това е седнал, а както знаем поезията не се превежда дума по дума, добил е сетивността, чувствеността на този текст и е успял със свои думи да даде на българския читател, който от своя страна отново да се запознае с този текст, да го заобича. Този процес е много дълъг, много интимен, много заключен вътре в душевността и на автора, и на преводача, духовната връзка между тях, въпреки че понякога ги делят два века. И въпреки това литературата успява да ги срещне на едно емоционално и естетическо ниво. За мен е важно не просто вътре да са поместени преводите и кратка информация за авторите, които той е превел, а преди всичко е много важна информацията за това съвременниците на самия Гео Милев какво са мислили за него и за неговия превод точно в този период – 20-те години на миналия век. От друга страна, това е предизвикателство за мен – да направя книга, която едновременно да показва гения на Гео Милев, да показва гения на авторите, които той е решил да показва, чисто полиграфически да бъде направено едно красиво издание, което заслужава тези прекрасни преводи, и някак да повлияя по един емоционален, естетически начин на читателите.

 

  1. Коя е любимата ти книга?

Всяка година през юни месец препрочитам „Степния вълк“ на Херман Хесе. За първи път е прочетох през юни месец и така стана традиция всяка година да я препрочитам по това време. За мен това е книгата, която най-много ми въздейства на чисто естетическо ниво. Тя е написана на един прекрасен език. Бих предложила на хората да се запознаят с творчеството на Херман Хесе и тази негова книга, която е много по-различна като начин на писане, като стил и като светоусещане от най-известната му книга „Сидхарта“.  

При задаването на въпроса, това беше първата книга, която ми дойде наум, защото просто аз я препрочитам всяка година и наистина изпитвам голямо удоволствие от нея. Но има и много други книги, които дори не са художествена литература, примерно в мемоарната литература като „De profundis“ на Оскар Уайлд, която е абсолютно велика книга. Но всеки човек, в зависимост от времето, в което е попитан, ще каже нещо различно. След 20 години най-вероятно ще ти кажа някоя друга книга. Конкретния момент, в който човек се намира, психическото му състояние, хората около него, ситуацията, влияе върху това една книга да му хареса или не.

 

  1. Коя книга би искала да излезе под логото на твоето издателство и с която много ще се гордееш?

Това е една пиеса. Хората, които ме познават, няма да са учудени, тъй като познават моята споделена любов с драматургията. Това е пиесата „Хъшове“ на Иван Вазов. Защото за мен това е най-фундаменталният български драматургичен текст. Той е всичко онова, което българската история представлява през 19 век, всички наши търсения, цялото наше желание да бъдем свободни, нашият порив да бъдем свободни. Книгата, която бих искала да издам, е точно пиесата „Хъшове“ на Иван Вазов, която е базирана на повестта „Немили-недраги“, с образите вътре. Като в тази книга аз бих искала да включа и множеството рецензии, които са изписани, когато пиесата, в продължение на почти 30 години, се играеше на сцената на Народния театър. А иначе пиесата е една от пиесите камертон и може би е от първите, играни на сцената на Народния театър след 1904 година, доколкото си спомням, с един от първите български големи актьори – Кръстьо Сарафов, чието име носи и Националната академия за театрално и филмово изкуство.

За мен това е пиеса, която е много свързана с българския порив за свобода, тя е написа от патриарха на българската литература. Тя  е една от основните пиеси, играни на нашата първа сцена на театъра, който задава естетическите критерии кое е театър и кое не е.

Това е книга, която с голямо удоволствие бих издала. Смятам, че тя има място в историята на българската литература, както и че българите трябва да я четат и да са запознати с този най-фундаментален драматургичен текст. За мен това е книга, която би ме зарадвала като редактор, като читател, като българка, въобще би ми донесла изключителна радост.

Публикуване на коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *