„Пътешествията на Гъливер“ е една от най-обичаните и четени книги както от деца, така и от възрастни. В началото книгата се възприема като весела и забавна приказка за великан и лилипути, но бързо на повърхността излиза главното, заложено от автора, а именно темата за човека и неговото място и значение в обществото. Авторът на творбата Джонатан Суифт поставя в центъра на повествованието своето схващане за безсмислието на политическата система, в която цялата власт е съсредоточена в ръцете на един човек. По време на написването на приключенската си книга Суифт вече е загубил вярата си както във вигите, така и в торите, част от британския парламент. Ето защо той сатирично ги изобразява като части от два враждебни лагера в първата част на книгата. Суифт като велик майстор на художественото слово владее всички средства на сатирата, но най-голямото му постижение е иронията, която служи за разобличаване на негативните страни от заобикалящата го реалност.
От написването на книгата са изминали повече от три века и част от литераторите определят книгата като една от най-тъжните в европейската литература, като най-острият памфлет, показващ човечеството. Но книгата не е резултат от авторова мизантропия, а по-скоро от неговото възмущение и негодувание към личността и това каква трябва да бъде тя. Суифт вярва в способностите на човека и именно скрита тази вяра под маската на скептицизма, помага на автора да създава сюжетите, в които сурово да осъжда политическите и социални неравенства.
Достатъчно е да се погледне последната четвърта част на книгата, в която се разказва за заминаването на Гъливер от страната на конете и за доведените до трагичност преживявания и мисли на героя, когато разбира, че трябва да напусне уважаваните си господари и да се върне при хората, при техните проблеми, непристойно поведение и разврат. Тъй като добродетелите, които завладяват сърцето на Гъливер при конете са същите човешки добродетели, които при благоприятни обстоятелства и хората могат да споделят, да преодолеят злините и да се превърнат в благородни същества и да заемат своето достойно място в света. При напускането страната на конете, героят на Суифт за първи път проявява агресивност и нетърпимост и именно те показват осъзнаването на положението и желанието за промяна.
Времето, в което живее и твори Суифт изследователи на културните и историческите процеси определят като Просвещение и то достига своя връх именно през 18 век, когато е написана и книгата „Приключенията на Гъливер“. През този период църквата губи ролята си на доминираща формация в идеологически план, все повече спада авторитетът на монархията, надигат се все повече съпротивителни движения и се появяват нови форми в оформяне на обществените отношения.
Представителите на хуманизма от 16 век в лицето на Еразъм Ротердамски, Томас Мор, Рабле и други прокламират идеите за ума като свободен от предразсъдъци и върховен съдия на обществения и личен живот. Около два века по-късно на сцената излизат френските мислители Дидро, Волтер и Русе, които заедно с англичаните Дефо и Суифт стават най-големите застъпници на идеите на предшествениците си и изповядват новата религия, религията на разума. Човекът от 18 век вече изпитва удоволствие и гордост от наученото, от експерименталното познание за природата на нещата, гордее се със способността си да разбира рационално всичко около себе си и да вярва на интелекта си.
„Пътешествията на Гъливер“ може да се съотнесе към онези сатирично-дидактичните или утопични произведения, които се появяват на бял свят през 16 век и намират широко поле за изява през Просвещението. Произведенията на Ротердамски, Рабле, Мор, Бейкън и Кампанела са типични примери в тази посока. Ако трябва да се търсят разлики между тях, то удачно би било се отбележи, че отликите се състоят в мястото на утопичните елементи, в концепциите за идеалната държава. Сатирата, от своя страна, играе второстепенна роля. Но това, което ги обединява е универсалността в отразяването на житейските процеси. За очертаване на фантастичните елементи от сюжета често са използвани фолклорни мотиви от приказките. Този модел е силно застъпен при Суифт, Волтер и Рабле.
Особено популярни по времето на Суифт са романите, свързани с морски пътешествия като типична характеристика на повечето е утопичната свързаност на текста. Произведения за отвъдморски страни както е в „Ропинзон Крузо“ на Даниел Дефо, тук също е доминирано с реалистично описани подробности за пътуването, дадени в началото на всеки раздел. Суифт описва приключенията на Гъливер като дава информация за четирите фантастични страни, които героят му посещава и подробно описва традициите и обичаите на хората. Гъливер последователно се оказва в страната на лилипутите, след това в страната на великаните. По време на третото си пътуване се озовава във въздушния остров Лапута и при последното си пътуване е вече в страната, обитавана от конете гуингнми.
Четирите пътувания са четири различни погледа към човешката незначителност. В първата и във втората част се наблюдава промяна на човешкия ръст, което се използва като сатиричен прийом за игра с моралната страна на човешкото съществуване. В първата част героят влиза в ролята на наблюдател на живота на малките човечета и това мотивира авторът към описанието на човешката незначителност. Във втората част, в страната на великаните, Гъливер се оказва в ролята на лилипут. Там той среща същества в сравнение, с които той изглежда малък и незначителен като бръмбар. Главният герой в много случаи просто губи стойността си, значимостта си и се оказва смешен и жалък. В тази част Суифт сякаш се опитва да обърне повече внимание към вътрешния свят на човека, показвайки в някаква степен относителността на моралните ценности. В тази втора част за първи път се прокрадва идеята на автора за политическите и социалните проблеми, като разгръща тази тема в следващите две части на книгата.
В третата и четвъртата част героят се среща с твърде различни едно от друго същества, смешни и страшни. В третата част жителите на Лапута олицетворяват теоретичния човешки ум, който обаче е откъснат от житейската практика и поради това не се получават т.н. научни открития, към които се стремят, безпомощни са в своите търсения.
Чрез фантастични и приказни мотиви Суифт много интересно предава всичко случващо се в самата Англия, а именно съдебни интриги, церемониални речи на краля пред поданиците, религиозни спорове, войни със съседни държави и т.н.
В продължение на много време в страната на лилипутите е имало непримирима борба между тези, които са смятали, че яйцето трябва да се чупи от островърхата страна и останалите, които са смятали, че трябва да се чупи от по-широката страна. Суифт свърза този диспут с отдавнашния спор между католиците и протестантите. В романа на Суифт са показани уважавани служители да пълзят под тояга или да танцуват на въже, за да спечелят благоразположението на краля. Подобен тип марионетки е имало и в кралския двор на Англия. И в творбата на Суифт тези марионетни министри започват да мразят Гъливер, защото е направил множество услуги на краля и тогава цялата т.н. аристокрация го обвинява в предателство и му налагат наказание като искат да го ослепят. Освен това, наказанието е представено като проява на човечност от страна на краля. Суифт като познавач на подобен тип дипломация майсторски възпроизвежда дипломатическия морал чрез пищни декларации за помилване и човечност да се вършат жестоки действия.
Във втората част авторът показва образа на хуманния владетел на великаните, който е особено възмутен от жестокостта на европейците, от жертвите на войните и от изобретателността им при създаването на оръжия. Колкото повече се разгръща действието, толкова по-силно започва да звучи обвинителната реч на Суифт към съвременното общество. Кулминацията на всичко това е в четвъртата част, когато авторът показва противопоставянето на морално чистите същества /конете/ срещу чудовищата, приличащи на човеци. И тези подобно човеци същества са се превърнали в доминираща раса и използват малкото си интелигентност, сравнени с конете, за обслужване на техните пороци като алчност, завист, желание за надмощие. В тази част централна тема е тази за войната. Тук Гъливер започва да разказва как обикновено започват войните в неговата родина, като е доста описателен. Той дава и редица примери за започване на война, а именно завист между монарси, религиозни предразсъдъци, спорове за земи и редица други примери. Като цяло изобличаването на абсурдността на войната не е ново твърдение в историята, като още Рабле и Ротердамски разкриват абсурдността и неестествеността на военните конфликти. Това, което добавя Суифт чрез своето дълбоко познаване на дипломатическата и политическата материя води и до военни сблъсъци и разделения в класовото общество.
В третата и четвъртата част на книгата Суифт отделя специално внимание на интелектуалния живот на човека. Авторът показва цяла колекция от примери за човешка глупост и незначителност. В епохата на Просвещението, Суифт силно набляга на несъвършенствата в науката, която не се основава на житейския опит или практика. Пример в тази посока са обичаите на жителите на въздушния остров, които са загубили интерес към реалния живот. Академията в Лагадо и нейните академици са се посветили с търсене на решения на редица, според тях, неизвестни като извличането на слънчева енергия от краставици, построяване на сгради като се започва от покрива, оран с прасета и други подобни. Гъливер има и среща със сенките на мъртвите като му разказват какви ли не глупости и то изказани от историци и филолози. Всичко това е атака от страна на Суифт към съвременната наука и всичките ѝ клонове и разклонения. Суифт е защитник на науката и разума, но не споделя наивния ентусиазъм на хората, които вярват, че науката може да разреши всички мистерии в света. Според някои изследователи на творчеството на Суифт, тази част от романа може да се разглежда като своеобразен отговор на утопичния роман „Нова Атлантида“ на Бейкън, който прославя науката и твърди, че в по-нататъшното си развитие човекът ще може да превръща всякакви ненужни вещи в полезни и необходими неща.
И най-тъжната четвърта част, в която се въздига сатиричният патос на автора при описанието на навиците на йеху чрез ужасяващата пародия на човека и неговото падение. Суифт представя човешките същества, напълно лишени от цивилизационните си белези.
И все пак в някаква степен тази безнадеждна картина довежда автор и читател до потенциални заключения за хода на човечеството. И за това да бъдат внушени на човека чувство за морална отговорност за деянията му. Всичко това кореспондира с идеята за ново възпитание на човека, което трябва да излекува нравствените пороци. В книгата са залегнали принципите, които Суифт споделя за възпитанието като на първо място смята, че е важно общественото възпитание на децата и рационалните методи на обучение. Чрез героите си, той изразява надеждата си за хармонично развитие на тялото и душата, за възпитание към колективен социален живот, за предоставяне на полезни знания на децата, а не да задръстват главите им с ненужна информация.
В четвъртата част са възпроизведени идеалните модели за социален ред според Суифт. Чрез живота на конете авторът показва голяма част от добродетелите, считайки че те са фундамента на здравото общество- абсолютна искреност, простота и приятелство. В езика на конете гуигнгнм дори няма думи за „завист“, „лъжа“, „коварство“, „ревност“, „предателство“.
С всичко казано дотук, може да се направи изводът, че Джонатан Суифт е един от класиците и флагманите на английската литература и на англоезичната въобще. За това свидетелства и Съмърсет Моъм, който разказва в автобиографията си как стилът на Суифт го е поразил със своето съвършенство. Моъм споделя следното: „Разделих текста на фрагменти и се опитах да възпроизведа кратки откъси от тях по памет. Опитах се да заменя думите или да ги разредя. Открих, че единствените възможни думи за тези, които Суифт е използвал, а единственият възможен ред е този, в който ги е поставил той. Това е безупречна проза“.
Суифт влиза в световната литература като един от най-великите сатирици, чието ненадминато умение все още впечатлява читателите по цял свят.
Автор: Стефанѝ Стефанова
