Сайт за театър, изобразително изкуство, журналистика…

Спомени от Урбино

Димитрина Йосифова

Няколко цветни картички, изсъхнал лист от олеандър и дребна италианска монета — това е един малък спомен за градчето Урбино. Взирам се в цветните фотоси и отново из­питвам радостта от този ден, долавям дъха на старите къщи, омотани като в паяжина от стръмни каменни улички, чувам забързана­та пееща италианска реч. Всичко ме води към старата дървена врата, стара като десет­ки други, но отличаваща се по табелката, на която пише: „Родна къща на Рафаело Санти“.

За да се върнем четиристотин години на­зад, трябва само да прекрачим прага и да ни обгърне тишината и острия хлад на камък. След това стъпките отекват самотни по про­стото, без украса стълбище. Бели варосани сте­ни затварят малки стаи. Тук е живяло много­людното семейство на Джовани Санти. Той едва ли е допускал, че Рафаело, който ра­стял между непослушните, палави деца, ня­кога историците на изкуствата ще наредят до големите майстори Леонардо да Винчи и Микеланджело Буонароти. Скромността на дома е нарушена само от дневната стая, ко­ято навярно е била гостна. Тежка дървена маса, почерняла и попукана от времето, е събирала край себе си гостите на домакина. Самият той, любител па изкуството, е рису­вал и се е гордеел, че живее в Урбино. Замакът на херцога — Палацо Дукале (1468 — 1483 г.), издигнат на хълма, не само тогава, а и до ден днешен си остава един от съвър­шените образци на архитектурата. Нищо не е пречело на Рафаело да тича по хълма край високите стени на замъка. Оттам, от високо­то, гледката към долината е прекрасна! С ча­сове той е разглеждал кулите и балкончета та с фризове, скулптурните украшения на входовете, радвал се и завиждал на лястови­ците, стрелкащи се из непристъпните дворо­ве на владетеля. А в къщи рисувал пред въз­хитения поглед на баща си, на учителя Тимотео дела Вито. Херцогът, Федерико да Монтефелтро, горд и надменен, такъв го вижда­ме от портрета на художника Пиеро дела Франческа, покровителствувал изкуствата. Чул за художествената дарба на Рафаело Сан­ти, както и на неговия земляк, бъдещия зна­менит архитект Донато д’Анджело Браманте, той ги допуска в замъка и им дава достъп до цялото свое богатство. Залите, украсени с картини, изящните розетки по таваните, рез- бените украси, вътрешните флорентински ко­лонади на дворовете разкрили пред юношата Рафаело един свят на красота и хармония.

Едно време хората строели къщите си та­ка,че дори и най-обикновените криели изнена­ди. Затова не без учудване се озовах в едно малко, заградено отвсякъде дворче- патио. Кла­денец с желязна тежка верига бе черпил с хладна вода стопаните. Хвърлих една моне­та с пожеланието да се завърна отново тук, но. . . съвременниците бяха затулили дълбо­кото гърло на кладенеца. Затова прибрах монетата и откъснах един лист за спомен от олеандровия храст, израсъл край него.

Навън на улицата ненадеен летен дъжд миеше плочниците и пееше в капчуците. Палацо Дукале, превърнат днес в богата худо­жествена галерия, приюти нас и другите по­сетители. От един прозорец със затаен дъх гледахме долината, потънала в зеленина. Смраченото небе пропусна слънчев лъч и земя­та се обагри в огненовиолетово сияние. При­родата наоколо задиша в цветове, които би­ха поразили и най-богатото и смело въобра­жение! Навярно неведнъж Рафаело е тръп­нел пред тази дивна гледка и е предал по- късно нюанси от нейното очарование на из­раза на своите мадони.

Когато седемнадесетгодишният юноша напуснал родната къща в Урбино, пътят на художник го отвел към Перуджа, Флорен­ция, Рим. . . Предстоял му труден, изпъл­нен с богато творчество живот. Младият мъж със замечтано лице и изразителни очи — та­ка както го виждаме в неговия автопортрет — сякаш е бързал да даде колкото може по­вече и в живописта, и в архитектурата, защото твърде кратък е бил животът му. Двадесет и пет годишен той пристига в Рим по пока­на на папа Юлий II и по предложение на архитекта Браманте. Започвал строежът на ка­тедралата „Свети Петър“. На Рафаело били възложени стенописите в апартамента на па­пата, намиращ се в двореца на Ватикана. Тук младият художник бележи върхове в творчеството, които са върхове и за изкуст­вото на Ренесанса. Когато във Ватикана раз­глеждах знаменитата фреска „Атинската шко­ла“, чух и някои подробности. В композицията Рафаело е събрал антични учени и мислители. В средата са изобразени Платон и Аристо­тел. Първият сочи небето, вторият Земята, което разкрива характера на тяхното учение. Специалистите откриват в образа на Пла­тон черти, близки до тези на Леонардо да Винчи. В приседналия вляво Евклид, зает с решението на някаква геометрична зада­ча, художникът е предал чертите на Браман­те, характерен със своята мощна, оплешивя­ла глава. Накрая вдясно виждаме самия Рафаело в полуфас до живописеца Содом. В самия център на фреската, седнал и дълбо­ко замислен, е Хераклит Ефески, който има голяма прилика с Микеланджело. . .
Прибирам картичките, скътвам полуизсъхналия лист и оставам с щастливото докос­ване до живота и изкуството на един велик художник.

Този текст е публикуван в сп.”Картинна галерия”, бр. 3 от 1980 година. Автор на статията е Димитрина Йосифова.

Публикуване на коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *