
Димитрина Йосифова
Няколко цветни картички, изсъхнал лист от олеандър и дребна италианска монета — това е един малък спомен за градчето Урбино. Взирам се в цветните фотоси и отново изпитвам радостта от този ден, долавям дъха на старите къщи, омотани като в паяжина от стръмни каменни улички, чувам забързаната пееща италианска реч. Всичко ме води към старата дървена врата, стара като десетки други, но отличаваща се по табелката, на която пише: „Родна къща на Рафаело Санти“.
За да се върнем четиристотин години назад, трябва само да прекрачим прага и да ни обгърне тишината и острия хлад на камък. След това стъпките отекват самотни по простото, без украса стълбище. Бели варосани стени затварят малки стаи. Тук е живяло многолюдното семейство на Джовани Санти. Той едва ли е допускал, че Рафаело, който растял между непослушните, палави деца, някога историците на изкуствата ще наредят до големите майстори Леонардо да Винчи и Микеланджело Буонароти. Скромността на дома е нарушена само от дневната стая, която навярно е била гостна. Тежка дървена маса, почерняла и попукана от времето, е събирала край себе си гостите на домакина. Самият той, любител па изкуството, е рисувал и се е гордеел, че живее в Урбино. Замакът на херцога — Палацо Дукале (1468 — 1483 г.), издигнат на хълма, не само тогава, а и до ден днешен си остава един от съвършените образци на архитектурата. Нищо не е пречело на Рафаело да тича по хълма край високите стени на замъка. Оттам, от високото, гледката към долината е прекрасна! С часове той е разглеждал кулите и балкончета та с фризове, скулптурните украшения на входовете, радвал се и завиждал на лястовиците, стрелкащи се из непристъпните дворове на владетеля. А в къщи рисувал пред възхитения поглед на баща си, на учителя Тимотео дела Вито. Херцогът, Федерико да Монтефелтро, горд и надменен, такъв го виждаме от портрета на художника Пиеро дела Франческа, покровителствувал изкуствата. Чул за художествената дарба на Рафаело Санти, както и на неговия земляк, бъдещия знаменит архитект Донато д’Анджело Браманте, той ги допуска в замъка и им дава достъп до цялото свое богатство. Залите, украсени с картини, изящните розетки по таваните, рез- бените украси, вътрешните флорентински колонади на дворовете разкрили пред юношата Рафаело един свят на красота и хармония.
Едно време хората строели къщите си така,че дори и най-обикновените криели изненади. Затова не без учудване се озовах в едно малко, заградено отвсякъде дворче- патио. Кладенец с желязна тежка верига бе черпил с хладна вода стопаните. Хвърлих една монета с пожеланието да се завърна отново тук, но. . . съвременниците бяха затулили дълбокото гърло на кладенеца. Затова прибрах монетата и откъснах един лист за спомен от олеандровия храст, израсъл край него.
Навън на улицата ненадеен летен дъжд миеше плочниците и пееше в капчуците. Палацо Дукале, превърнат днес в богата художествена галерия, приюти нас и другите посетители. От един прозорец със затаен дъх гледахме долината, потънала в зеленина. Смраченото небе пропусна слънчев лъч и земята се обагри в огненовиолетово сияние. Природата наоколо задиша в цветове, които биха поразили и най-богатото и смело въображение! Навярно неведнъж Рафаело е тръпнел пред тази дивна гледка и е предал по- късно нюанси от нейното очарование на израза на своите мадони.
Когато седемнадесетгодишният юноша напуснал родната къща в Урбино, пътят на художник го отвел към Перуджа, Флоренция, Рим. . . Предстоял му труден, изпълнен с богато творчество живот. Младият мъж със замечтано лице и изразителни очи — така както го виждаме в неговия автопортрет — сякаш е бързал да даде колкото може повече и в живописта, и в архитектурата, защото твърде кратък е бил животът му. Двадесет и пет годишен той пристига в Рим по покана на папа Юлий II и по предложение на архитекта Браманте. Започвал строежът на катедралата „Свети Петър“. На Рафаело били възложени стенописите в апартамента на папата, намиращ се в двореца на Ватикана. Тук младият художник бележи върхове в творчеството, които са върхове и за изкуството на Ренесанса. Когато във Ватикана разглеждах знаменитата фреска „Атинската школа“, чух и някои подробности. В композицията Рафаело е събрал антични учени и мислители. В средата са изобразени Платон и Аристотел. Първият сочи небето, вторият Земята, което разкрива характера на тяхното учение. Специалистите откриват в образа на Платон черти, близки до тези на Леонардо да Винчи. В приседналия вляво Евклид, зает с решението на някаква геометрична задача, художникът е предал чертите на Браманте, характерен със своята мощна, оплешивяла глава. Накрая вдясно виждаме самия Рафаело в полуфас до живописеца Содом. В самия център на фреската, седнал и дълбоко замислен, е Хераклит Ефески, който има голяма прилика с Микеланджело. . .
Прибирам картичките, скътвам полуизсъхналия лист и оставам с щастливото докосване до живота и изкуството на един велик художник.
Този текст е публикуван в сп.”Картинна галерия”, бр. 3 от 1980 година. Автор на статията е Димитрина Йосифова.