Франсоа Вийон е човек, изпреварил времето си- начетен, познаващ Светото писание, както и древните писатели. Той познава особено добре средновековната френска поезия. Стотици фарсове са трансформирани по особен начин в неговата поезия. Той използва такива древни жанрове на средновековната поезия като балада, рондо, внасяйки в тях уникална лирическа интонация.
Поезията на Вийон ясно характеризира неговата личност. Той говори за себе си, спомня си младостта, изповядва греховете си. Стиховете отразяват вътрешното му раздвоение, противоречивите възгледи и вярвания. Така че поетът, от една страна, признава правните и морални принципи на съвременното си общество, от друга страна, той самият непрекъснато ги нарушава. Той смята себе си за грешен и неморален човек. Затова води постоянен вътрешен спор със себе си: той е в едно лице съдия и подсъдим, обиден и утешител. Вийон дава съвети и морализаторства. Има два гласа. Понякога пише комични текстове, а понякога трогателни, сериозни и дори трагични. В творбите му се смесват сълзите и каламбурите, трагизмът на живота и фриволната подигравка, сатирата и гротеската.
Франсоа Вийон е известен като автор на две поеми: „Малкото завещание” и „Голямото завещание”, шестнадесет балади и поеми. Неговите произведения дават ярка картина на живота на средновековното общество.
Оригиналността на Вийон е преди всичко в отношението му към цялата (както сериозна, така и комична) културно-поетична традиция на зрялото Средновековие, в критичната дистанция, която успява да установи спрямо тази традиция, усещайки своето превъзходство над нея и превръщайки я в материал за иронична игра.
Неговият смях се основава не на удвояването на пародираните норми и произведения, а на тяхното иронично и безмилостно разрушаване, преди всичко на разрушаването и обезценяването на каноните на традиционната поезия.
Самата поетична култура на зрялото средновековие, преживяла, започвайки от 12 век, епоха на възвисяване и просперитет, то през 15 век навлиза в период, ако не на упадък, то, във всеки случай, на известен застой. Нейните канони все повече се превръщат в клишета, в „общи места“, които пораждат недоверчиво отношение към тях.
Вийон разширява недоверието си към почти цялата поетична и не само култура на Средновековието, превръщайки това недоверие в принцип на своето творчество. До голяма степен това е улеснено от социалната позиция на Вийон – престъпник и скитник. И като гражданин, и като поет, който не е бил на служба при управляващите, нито е бил член на никакви творчески обединения. Това му позволява да види света на тези ценности не отвътре, а отвън. Оттук идва оригиналността на поезията на Вийон и нейният изключителен вътрешен драматизъм, основан на разногласието между каноничните начини на изразяване, съществували в онази епоха, и „неканоничния“ възглед за живота.
Принципът на неговата поезия е ироничната игра с всичко общоприето и установено веднъж завинаги. Любимите средства на тази игра са антифразата и двусмислието. Ако Вийон нарече някой „най-честния човек“, тогава този е известен негодник. Ако говори за него като за „красив“, значи наистина иска да го накара да изглежда като изрод. Ако му се кълне в любов, значи мрази и т.н.
Като се има предвид, че сюжетният план и на двете „Завещания” е изключително богат и в него се появяват десетки персонажи (стражари, съдии, църковни дейци, учени, търговци, лихвари, крадци), всеки от които се характеризира най-малкото нееднозначно.
Важен е прийомът, който Вийон използва с различните езикови стилове на своята епоха. Има правни и църковни, ежедневни и тържествени стилове, има професионални езици и жаргони на съдии, търговци, лихвари и други. Ироничният смисъл на поезията на Вийон и преди всичко на „Заветите“ ясно се разкрива във факта, че Вийон почти никога не говори „със своя глас“. Във всеки случай, веднага щом се появи нов герой, Вийон веднага говори с него или за него на собствения си език, пародирайки го.
Но тук присъства фундаменталната разлика между неговата пародия и пародията на Средновековието. Пародийната игра на Вийон се основава на максимално и същевременно най-престорено свикване с тях. Тази иронична игра израства във Вийон от острото чувство за несъответствие и раздор между „думата“ и „живота“. Вийон знае добре, че истинските интереси, поведение и мислене на хората рязко се разминават с тази „мъдрост на живота“.
Вийон се отличава с богата художествена двойственост. От една страна, той знае как да гледа на живота като че ли от гледна точка на общоприетата норма без да забравяме, че той олицетворява моралната норма и проверява всеки от героите си чрез тази норма. Сатирикът Вийон не щади никого. Въпреки цялото си значение, подобна сатира не извежда Вийон отвъд обичайните места за разкриване на средновековната литература. Истинската иновация на Вийон е, че той успява да погледне естеството на средновековната култура от гледна точка на реалния живот. Всъщност и двете „Завещания“ са колаж от такава многоликост. Вийон лесно „сменя маските“. Виждайки ясно тяхната условност, относителност и измамност, той се отдава на безкористна мимикрия. Ето защо в „Завещанията“ е сравнително лесно да се разпознаят най-разнообразните гласове на Средновековието, но много по-трудно е да се различи чистият глас на самия Вийон. Основният обект на пародия на французина обаче е самата средновековна поезия. Той винаги се позовава на нейните мотиви, образи, форми и жанрове, но само като материал, като обект, който се стреми да разруши и разложи отвътре.
Всички маски не са нищо повече от пародирани версии на традиционния образ на поета в средновековната лирика. Пародирайки ги, Вийон прибягва до метода на престорената емпатия. Той умело симулира пълно сливане с всяка от маските, че за момент дори кара читателят да повярва в неговата сериозност. Накратко, Вийон само позира в дрехите на героите от средновековната лирика, разиграва стандартните си ситуации, без да вярва в нито една от тях. В това отношение той се противопоставя на цялата поезия на Средновековието. Истинският Вийон е преди всичко кукловод. Той постига ироничния ефект не само като директно пародира каноничните жанрове, стилове, образи и похвати на средновековната лирика, но и като ги сближава.
Автор: Стефанѝ Стефанова
