„420 години от смъртта на Леонардо да Винчи“- въведение от Николай Райнов

Леонардо да Винчи

Леонардо е между малцината многостранни гении, които са гордост на човечеството. Като живописец, архитект и скулптор, той бил учител на майсторите, чието дело запълва трите века на Възраждането и барока. Освен това, в историята на няколко науки неговата работа бива по необходимост изучавана, тъй като представи важен етап.

Най-сетне Леонардо е знаен и като музикант, визионер, режисьор и общественик. Цяла живописна школа – Миланската – зависи от него и напразно дори най-добрите й представители се мъчат да го достигнат. Външно те му подражават, но никой не успява да се добере до вътрешната тайна на Леонардовото творчество.

И в другите школи – не само италиански – всеки майстор, който разработва светлосянка (чак до Сезана и Емил Бернара), си остава приемствено свързан с оногова, който пръв посочи всички сложни тънкости на светлосянката, като изписа „Мона Лиза”, „Св. Богородица под скалите”, „Тайната вечеря”, „Св. Йоан Кръстител” и още редица други картини, днес вече известни на всички.

Той мина от плоското фресково изображение на примитивистите към облата, триизмерна форма на ренесансовите художници. Той откри въздуха, що забулва с магичен чар всичко видимо и загатва за невидимото, което лежи отвъд него. И в тоя въздух проследи най-главните игри на светлината и сянката, като ги изрази чрез сложната гама от цветни тонове – приливи и отсенки.

Невидимата основа на битието става толкова значителна за Леонардо, че той обезвеществява съществата и предметите: Мона Лиза няма вежди, плътта й е от ефир; през нея се лъчи вътрешна светлина. Там, гдето другите виждат клетки от молекули, този вълшебник съзира бесния танец на атоми, изпълнени с електричество, блясък и магнитност.

Живописта познава малцина психолози – толкова дълбоки и проницателни, колкото е изобразителят на „Тайната вечеря”. Той дава дванадесет стъпала на общочовешки развой – от Юда до Йоана. И всред тия типове на човещина стои същинският идеал – Спасителят, като слънце между дванадесетте знака на зодиака. Обаянието на Мона Лиза, Св. Йоан Кръстител и Вакх не е само в тънката усмивка, от която се лъчи магична загадъчност, но и в особения строеж на лицето, – лице от друга планета, дето людете се разговарят само с погледи, без думи.

Леонардо внася у своите фигури оная вдълбоченост, която е жива същина на нашите сънища, когато са възвишени. Той издига съзерцателния улет на зрителя до Платоновите идеи, от които е произлязло всичко.

В неговото изкуство няма ни една слаба страна. Всяка негова страна е жив организъм, на който е присъдено безсмъртие. Тоя организъм е построен според изключителната логика на онова, що не умира. Той е препълнен с психична енергия. Можеш да гледаш Мона Лиза цели дни под ред, без да кажеш: „Разбрах и преживях всичко в картината.”

Мястото на Леонардо е между най-великите. Той е духовен връстник на Рембранда, Микеланджело, Гойя, Фидия, Дьолакруа и Рьориха. В неговото творчество се изразява живо платонизмът на Възраждането; Леонардовото дело е завършен образец на идеализъм, който изхожда от най-здраво опознаване на действителността – видима и невидима.

Обаянията на това изкуство са извънредно тънки; у него се уравновесяват разум, воля и интуиция; небе и земя стават едно; Христос израства духовно от средата на апостолите – и увлича цялото човечество към безкрайните кръгозори на вечния идеал.

Текстът е публикуван във вестник „Литературен глас”, г. 11, бр. 440, 21.06.1939 г. Автор е Николай Райнов. 

Публикуване на коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.