Най-важният френски символист е Пол Верлен (1844-1896). Той самият не се смята нито за теоретик на тази нова школа, но въпреки това става най-известният и популярен поет от нея.
„Верлен беше по-ясен и прост от своите ученици“, пише Максим Горки. „в неговите винаги меланхолични и пропити от дълбока тъга стихове ясно се чуваше вопълът на отчаяние на една твърде нежна и крехка душа, която жадува светлина, жадува чистота, търси бога и не го открива, иска да обича хората и не може“. (Фрагмент от статията „Пол Верлен и декадентите“, 1896г.).
Трагизмът на светогледа на Верлен е свързан с трагичното лице на неговата епоха и с обстоятелствата на неуредения, бохемски живот на самия поет.
Син на беден офицер, той завършва колеж, в продължение на двадесет години работи като чиновник в парижката градска администрация, жени се за момиче от буржоазен кръг и води обикновен сив бюрократичен живот. Но поезията, която обича още от ученическите си години, го привлича много повече от повишение в службата.
1871 г. е повратна точка в живота му. На 18-ти март същата година на власт в Париж идва т.н. Парижка комуна. Армията и полицията били разпуснати, а държавните служители са освободени от работа и длъжностите, които заемали станали изборни. Противно на официалната заповед на правителството, Верлен не саботира решението на Комуната, както други френски служители След поражението на Комуната Верлен среща младия поет Артюр Рембо и се привързва към него. Тази среща се оказва съдбоносна и за двамата.
По природа Верлен е много впечатлителен човек, страхуващ се най-вече от самотата, но животът му се развива така, че той винаги остава самотен. Верлен се раздели със семейството си и след известно време, след тежка разправия с Рембо загуби и най-близкия си приятел.
В житейския си път Верлен сменя множество професии. Бил е чиновник, учител, журналист, преподавател, но нито една от тях не му носи спокойствие. Той живее в състояние на вечна задлъжнялост. През последните години от живота си поетът най-често може да бъде открит в кръчмите, където, болен и полупиян, записва стиховете си на листчета или ги рецитира на случайни другари по чаша.
Поетичното творчество на Верлен започва в класическите и традиционни класически образци. В младежките му стихове е засегнато желанието за яснота на образите и стройна реч. Но още в първите зрели стихосбирки на Верлен като „Сатурнически стихотворения“ (1866) и „Галантни празници“ (1869) през традиционната форма започват да се появяват белезите на различат нови и странни образи. Стихотворенията за Сатурн започват с призива към „мъдреците от старите дни“, които учат, че родените под знака на съзвездието Сатурн имат неспокойно въображение, липса на воля, напразно преследване на идеала и са склонни да изпитват много скръб. През маска на обективен мъдрец ясно прозират чертите на поколението от края на века и лицето на самия Верлен.
Конструкцията на стиховете в първите две стихосбирки сочи за странността, неяснотата на образите, които са сякаш отразени. Вниманието към музикалното звучене на редовете подготвят появата на най-добрата поетична книга на Верлен „Песни без думи“ ( 1874). Самото заглавие на сборника свидетелства за желанието на Верлен да акцентира върху музиката при изграждането на стиха. Музикалната хармония, според учението на Платон, трябва да свързва човешката душа с Вселената, а Верлен се стреми чрез музиката да познае битието, живеещо в него. Именно този път изглежда на Верлен новаторски и уникален. Почти едновременно в „Поетическото изкуство“ той поставя изискването за музикалност като основа на символистичната поетика.
В стихосбирката „Песни без думи“ има голямо разнообразие от засегнати теми. Има застъпена любовна лирика, лирика с градски мотиви и особено интересна е темата за природата. Според един от големите руски поети и литературни критици на символизма Валерий Брюсов, Верлен остава един от най-субективните поети, които историята на литературата помни. За каквото и да пише Верлен, всичко е обагрено от неговата меланхолия, от неговия неясен копнеж. Светогледът на Верлен напомня на пейзажите на художниците импресионисти. Той също така обича да разказва и изобразява дъжд, мъгла, вечерния здрач, когато случаен лъч светлина пронизва само част от неясна картина. Съществуването на нещата е важно за Верлен не в техния материален смисъл, не в техните триизмерни форми, а в това, което ги оживява, в тяхното настроение. В поезията на Верлен наблюдаваме дематериализацията на нещата.
Верлен не се стреми към цялостно възпроизвеждане на материалния свят. В „Песни без думи“ поетът най-накрая изоставя традициите на парнасистите като ярката декоративност и графичната точност на рисунката. Верлен рядко прибягва до последователен разказ. В стиховете му почти няма събития. Ако понякога се появи такова при Верлен, то изразът е по-скоро във формата на стилизирана приказка или на поредица от образи, един след друг, тъй като те са привлечени от вътрешния му поглед. Сякаш съзнателно се отвръща от реалните извори в света около себе си и в историята, за да се обърне към сърцето си.
Дори природата, която Верлен възпява толкова често, както и импресионистичните пейзажи на неговите стихове са всъщност пейзажи на душата на поета. Отношението на лирическия герой на Верлен към природата е много сложно. Тя е толкова близка до поета, че той често се отдалечава за известно време, за да оживее отново в него. Степента на лично проникване на Верлен в природата е толкова висока, че разхождайки се по прославените от него равнини, по улиците на покрайнините, слушайки монотонния звук на дъжда, по същество се запознаваме с психологията на самия Верлен, слял душата си с един тъжен и красив свят.
Пейзажът при Верлен вече не е традиционен фон или съпровод на човешките преживявания. Самият свят е сравнен със страстите и страданията на поета. Подобно изместване на акцента се дължи не на силата на страстите, които го владеят, а на удивителната тънкост на чувствата, които той разпространява към всичко, към което се обръща погледът му. Всяко дърво, листо, дъждовна капка, птица сякаш издава едва доловим звук. Всички заедно формират музиката на Верленовия поетичен свят.
Извън тази особеност, извън тази музика няма поезия на Верлен. Именно тук се корени трудността, а понякога и невъзможността стиховете на Пол Верлен да бъдат преведени на други езици.
Но отричайки обективността на изкуството и призовавайки поетите да се стремят „отвъд земното”, той отваря широко вратите на субективизма. Неслучайно неговото „Поетично изкуство“ се възприема като сензация на младежта с декадентски насоки. И самият Верлен се изгуби „отвъд земното“. Недоволен от символистичния индивидуализъм, в търсене на идеал, той се обръща през 80-те години към католицизма, въпреки че неговата религиозност не е силна. Следва стремителен упадъка на таланта на Верлен до края на житейския му път. Верлен умира сам и в дълбока бедност.
Автор: Стефани Стефанова
