Началото
Марк Шагал
През 1907 година, 19-годишен, розов и къдрокос, напуснах завинаги своя дом, за да стана художник. Вечерта преди заминаването на влака баща ми за пръв път ме попита как мисля да започна тази работа, къде отивам, защо? Баща ми, който малко преди това беше блъснат от единствения автомобил във Витебск, беше свят евреин. Когато се намираше в синагогата, от очите му обилно се стичаха сълзи- и той ме оставяше на спокойствие, ако аз, с молитвеник в ръка, гледах през прозореца. През шума на молитвите небето ми се струваше по-синьо. Къщите почиваха в пространството и всеки минувач се виждаше ясно.
Заминах за Петербург. Нямах жителство, нямах квартира, нямах легло… Парите свършваха.
Неведнъж гледах със завист горящата газена лампа. Ето, мисля, гори си свободно лампата на масата в стаята, пие газ, а аз? Седя на стола едва-едва, на ръба. Този стол не е мой. Стол без стая. Не мога да седя свободно. Исках да ям. Мислех за колета с колбаси, който получи другарят ми. Изобщо дълги години ми се привиждаха колбаси и хляб.
И ми се искаше да рисувам безумни картини. Седят някъде там и ме чакат зелени евреи, насядали в банята мужици, червени евреи, добри и умни, с тояги, с торби, по улиците, в къщите, дори по покривите. Чакат ме, аз ги чакам, чакаме се взаимно.
Но по улиците има стражари, пред вратите- пазачи, в участъците- паспортни чиновници. И докато се скитах по улиците, четях менюто по вратите на ресторантите. Като стихове: какво предлагат днес, колко струва…
През 1910 година Винавер ми отпусна стипендия и ме изпрати в Париж.
Работех в Париж, бях се побъркал, гледах Айфеловата кула, бродех из Лувъра и по булевардите. Нощем рисувах картини- розови крави, летящи глави. Небето синееше, боите зеленееха, платната се удължаваха и се свиваха и отиваха в Салона. Смееха се, ругаеха. Почервенявах, порозовявах, побледнявах, нищо не разбирах… Винавер идваше в Париж, намираше ме, усмихваше се и казваше: „Е, как е?“ Страхувах се да му покажа картините си- може пък да не ги хареса. Та той говореше така, сякаш не разбира от изкуство.
Но неразбиращите са моите любими критици…
Този текст е публикуван в сп.”Факел”, бр. 6 от 1988 година. Материалът е в превод на Юлиан Попов.
