Ивелина Радионова и нейното пътуване до дълбините на българската душа

Ивелина Радионова е поетеса и писателка с редица литературни награди, автор е на стихосбирките „Златни нишки“, „България в сърцето“ и „Копнеж по слънце“, „В тебе аз ще остана”, „Все ти пиша, Любов”, както и на повестта „Алтъна”. Нейни стихове са публикувани в поетични сборници, във вестници и списания. Носител е на множество литературни награди.

Започвате 2022 година с нова книга, а именно „До Боянския майстор“. Разкажете ни за книгата?

Това е моята тринадесета книга. Тя съдържа повест с едноименното заглавие и единадесет разказа. Бих я описала като опит да съградя мост между реалността и един друг свят. Опитах се да накарам читателите да станат пътешественици във времето и пространството. Много се надявам, че книгата ще бъде възприета като пътуване до дълбините на душата, издигане на най-чистите стремежи и дамгосване на страховете и злината във всичките й проявления. Първите читатели я нарекоха книга- Библия по човещина, от която светлината струи. Може би, защото през цялото време, докато пишех, ми се струваше, че ме водеше онази, същата светлина, водила ръката, изписала църквата на севастократор Калоян по съвършен начин и усещах съприкосновението с божественото.

Ще ми се да вярвам, че тази книга е от онези, които се четат на един дъх и през сълзи, отмиващи грозното и пошлото от дните. Ако ме питате защо, ще ви кажа следното – вероятно защото в нея присъства душата ми с цялата си пъстрота, с тъга, любов, радост и смирение пред непреходното.

Какво Ви вдъхнови за написването й?

Всичко започна с едно стихотворение, което спечели първа награда в Националния конкурс за любовна лирика „ Горчиво вино“ през 2020г. То стана причина за написването на книгата, но интересът ми към историята за Боянския майстор и севастократорката Десислава датира отдавна. За мен беше предизвикателство да я развия, още повече че преди мен за зографа бяха писали Стоян Загорчинов и Фани Мутафова. Осмелих се и започнах да търся сведения, посетих църквата и дълго разглеждах стенописите, надявайки се в тях да открия отговорите на многото въпроси, които си задавах. Името на иконописеца и до днес е загадка. Спорно е дали е Илия, Димитрий Зограф, Върбан, Вълчан или Василий. Аз се доверих на последните исторически данни и приех Василий от село Субоноша, Серско за име на този, чийто стенописи изпреварват времето си. Според мен неслучайно е вписан в Боянския поменик наред с български царе.

Колко време Ви отне написването на книгата?

Дали защото действието тече през вековете или защото, докато пишех времето живееше свой собствен живот, но написването на книгата ми отне година и половина. Дарих й тази част от живота си и не съжалявам и за миг. Процесът на писане понякога вървеше монотонно, друг път  течеше с лекотата на  вода. Имаше дни, в които думите се криеха от мен и се мъчех да ги видя зад планината от грижи. Чаках ги да пробият мрака в мен и да се родят на белия лист. На няколко пъти се улавях, че съм готова да натопя кокиче в мастило, за да опиша съдбата на героите си. И така, докато заживях с тях. Плаках с Чая, дялках лисици от дърво с Орце, простих и обикнах ведно с Татула, усещах дъха на вълците в тялото на бременната Родопея, търсех истината за рода си заедно с Анастасий, извървях заснежената Беласица с Петра и размесвах боите на зографа. В търсене на правдата, мислено се издигах на крилете на гълъб и гледах отвисоко думите  си. Изписаното се сливаше и едва щом започнеше да свети, пишех отново, взела най-правилното решение как е редно да постъпят героите ми от гледна точка на човечност.

Какво е усещането отново да влезете в сърцата на читателите си? Какво искате да им кажете с книгата си?

Вълнувам се за пореден път. Усещам едновременно умиротворение от това, че съм дала всичко от себе си книгата да не отстъпва по художествена стойност на фреските в Боянската църква и същевременно тревога от това дали съвременниците ми биха я приели с охота. Все пак става въпрос за връщане в далечната 1259г. От друга страна действието в разказите се развива в 16, 19 и 20 век.

Старала съм се и чрез тази книга посланието ми да бъде за добрина, съпричастност и любов. Вярвам, че будните читатели ще бъдат докоснати от вълшебството, което аз самата преживях при писането,  след прочита и ще осъзнаят благата, с които са дарени и ще бъдат вдъхновени към съзидателност.

Елена Феранте казва, че „паметта сама по себе си вече е литература“. Чрез текстовете си Вие създавате сякаш памет. Споделяте ли това мнение?

Напълно съм съгласна. Цялата прелест  на живота е кодирана в нашите мисли и чувства, а писаното слово е памет, съхранена за идните поколения. Отговорността да създадеш нещо непреходно, което да подтиква към размисли и облагородяване на душата е огромна. Мисля си, че всеки творец я осъзнава и точно по тази причина някои се отказват да пишат или да споделят написаното. Цената да продължиш е висока, но определено си струва.

В художествените Ви творби връзката с родното в фундаментална. Откъде дойде желанието Ви да отдадете на родината централна роля?

Аз съм щастливка, защото съм родена в дом, пълен с топлина и любов. Възпитана съм в почтеност и почит към българските традиции. От малка съм научена, че България започва от майчината ласка и от първия урок по история. С умиление си спомням как се учех да изписвам буквите, съставящи името на родината ми и как се роди стихотворение, посветено на нея. Още тогава за мен България бе святост и благословия. Интуитивно знаех, че родените в нея трябва да са горди до последния удар на сърцата си и че някой ден ще напиша книга за нея.

Считате ли, че българите имаме нужда от повече качествена литература, поставяща във фокуса си родното и защо?

Давам си сметка, че да помним корените си и да надграждаме хубавото върху ценностите на рода би придало смисъл на съществуването ни. Помислете какво би станало ако се върнем назад, замесим обреден хляб и запалим свещичка, ако изпеем песен, която сме научили от бабите си, а те от своите пра- прабаби или ако изтъчем пъстро халище, с което да завием децата си… Това е безценно и би преобразило живота ни до неузнаваемост. Вярвам, че както дървото черпи сила от корените си, така и народът ни трябва да тачи и следва традиции, чрез които българщината е оцеляла през вековете. С труд, целеустременост, воля и сплотеност българите биха стигнали далеч. Литературни произведения, подтикващи към подобен размисъл, биха били особено полезни по мое мнение.

Доколко е важно хората да опознават нравите ни чрез художествената литература? Това не е ли още един път към нашето приближаване и сливане с родното?

Всичко започва от най-ранна възраст в семейството с четене на народни приказки, басни, гатанки, с разучаване на песни и хора. На учителите е поверено правото да възпитават и допринасят за сливане на младия човек с родното. Тези, които си служат със словесно майсторство са достойни за уважение, защото подтикват към вяра и спазване на моралните закони, тачени от предците ни.

Как се отнасяте към съвременната литература, не само в България, но и по света?

Всяка книга е съкровище и аз се радвам, че четящите стават все повече, въпреки динамичното ни ежедневие. Книгите са богатство, което няма еквивалент. Би могло да бъдат заменени с филм или с хармонична мелодия, но удоволствието няма да е същото. С отварянето на кориците, вдъхването на печатарското мастило, читателят навлиза в друго измерение. Един от моите герои в книгата „До Боянския майстор“ поставя на везните скъпоценен камък и везните потреперват все едно теглят ангелски пух. Същото е усещането когато отвориш стойностна книга, независимо дали е издадена в България или извън нея. Красивата корица също е комплимент и гальовност към читателя и винаги съм се стремила книгите ми да изглеждат еднакво добре чисто визуално и като съдържание.

Считате ли, че в съвременния твърде бързо развиващ се свят литературата трябва да става все повече локална, а не глобална.

Още Шекспир е казал, че целият свят е сцена и всички ние сме актьори на нея – какво по-добро от това литературата да бъде отражение на локалните проблеми, чрез които  писателите да се опитват да дадат отговори на общочовешките въпроси.

Трябва ли да се върнем към първоприродата си и литературата може ли да е основното стъпало за извървяване на пътя?

Подхождайки по библейски, ще отговоря „ В началото бе словото.“ Ние, хората се учим цял живот, напредваме по пътеката на знанието кой по-бавно, кой по-бързо, трупаме опит на основата на чужди преживявания или на собствена емоционалност. Важното е да не губим светлината в себе си, вярата в доброто и да помним, че нямаме цялото време на света. Притежаваме само миг, наречен живот. Литературата е призвана да освети житейската ни пътека и да предизвика желанието ни за самоусъвършенстване. Едва ли има по-целебно нещо от книгата и едва ли има по-кратък път към хармония от нея! Многократно съм си мислила, че ни е нужно ново възраждане за душите ни.

Бих искала да завърша това интервю с цитат от книгата: „ Времето  – най-голямата драгоценност! Времето гледа как жребче пие вода, как се ражда дете и слънцето ходи на пръсти. Има ли по-хубаво от това в мирозданието?“ Пожелавам си дълголетие в писането, а на читателите ви –дълголетие в съзиданието и добротворството!

Удоволствието да проведе разговора имаше Стефани Стефанова