От балкона младата жена наблюдава пътя и чака. Снощи са й казали, че Чезаре е на кораба, който ще го върне тук след три години отсъствие и несигурен живот, прекаран в очакване на този ден.
Тайна, естествено. Но какво е Рим в тези последни часове на папата, ако не една чаша, чиито тайни много бързо стигат до ръба?
Рано или късно ще прелеят и ще наводнят улиците, плодовете им са прилив, гъст и тъмен като кръвта.
Но няма значение. Този момент е дошъл и Лукреция чака. Наблюдава всеки сантиметър от улицата, за да види кога ще се появи нейният рицар, който, както си представя, ще бъде все същият и в едновременно с това – безкрайно по-висок, бляскав, смел като никой друг в лъскавите си доспехи.
Тя пък е по-различна от онова момиченце, скрито на върха на едно дърво, въпреки че във всичко, което има значение, си е останала същата. В своята лоялност, спазвана чак до края на този криволичещ път, от деня, когато нейната предателска кръв заяви на света, че тя вече не е същата.
Ами ако на Чезаре не му хареса тази Лукреция – нова и все пак същата в нейната тюркоазена рокля, с дръзко деколте, както налага модата, показвайки гърдите си, ставащи с всеки изминал ден все по-налети? Ами ако Чезаре я предпочиташе каквато беше, завинаги малка, с невинността и невежеството си, носено на върха на пръстите, с още една перла в русите й коси, които сега докосват бедрата й като ласка?
Но Лукреция не си позволява лукса на такова съмнение.
И когато той завива иззад ъгъла, с хората от народа, които едва се отместват при минаването на коня му – тъй като в Рим да видиш някой влиятелен човек, е ежедневна гледка, – душата й се загнездва между стомаха и сърцето, размахвайки слабо криле.
Тя няма нужда от известяването от портиера. Вече знае.
Слиза по стълбите с онази рокля, която шумоли около дългите й крака като някаква тайна. Очаквайки. Той да вдигне глава – косата му е по-дълга сега, чертите му са изсечени като острие, тялото му е хармонично, израснало, за да запълни височината му – и да я види.
Когато го прави, черните му очи заличават всяка друга светлина и всяка друга сянка. Не се усмихва. Но този поглед, от който тя не успява да се откъсне, й казва, че за него чувството е същото.
Тя слиза бавно по стълбите, докато не застава пред него.
Не се прегръщат. Не викат. За миг замръзват извън времето, в една само тяхна тишина, гледат се.
– Още ми дължиш онази целувка, Чезаре.
Превод Ваньо Попов
