
Литературните списания в Русия са едни от фундаментите, върху които се изгражда цялата журналистика в страната. Те са тясно свързани с политиката и често изразители на едни или други обществени търсения. На страниците на тези списания могат да се видят имената на знаменити руски историци, театрални дейци, литературни критици, поети, писатели, учени, журналисти в качеството им на майстори на перото. Именно това способства независимо от доминиращата политическа линия, тези издания да се характеризират с висока степен на прецизност, информираност на авторите, както и компетентни и аргументирани текстове.
Литературните периодични издания в Русия се разделят на няколко основни групи:
– литературно-художествени;
– литературно-политически;
– критико-библиографски;
– историко-литературни;
– сатирични;
– хумористични.
В периода между XIX и XX век в руската журналистика са най-разпространени литературно-политическите списания. В тези издания централно място е заемал коментарът на актуалните политически и обществени теми. Това е и една от причините в цялата история на руските литературни списания, а и в периодиката въобще да доминират теми, тясно свързани с политическата история на страната.
Първото литературно списание в Русия е „Трудолюбива пчела”. Изданието започва да излиза през 1759 година, а негов редактор е Александър Сумароков. Поет, драматург и родоначалник на класическия театър в Русия Сумароков публикува голяма част от съчиненията си именно в „Трудолюбива пчела”. По стъпките на Сумароков тръгват преподавателите и завършващите Сухопътния болярски корпус в Петербург, които през 1759 година започват да издават списание „Свободно време”. Първите литературни списания, които излизат в Москва са „Свободни часове” през 1763 година и „Добро намерение” през 1764 година.
През 1769 година под покровителството на Екатерина II започва да излиза сатиричния седмичник „Сбирщина”. Интересът към подобен тип издания нараснал и в рамките на няколко години излизат десетки сатирични списания като тези от 1769 година „Ни рак, ни риба”, „И това, и онова”, „Адска поща”. През 1770 излиза от печат и списание „Дърдорко”. През 1772 година се появява списание „Живописец”, две години по-късно през 1774- сп. „Кесия”. По-късно традицията на сатиричните издания е продължена от „Сатиричен вестник” (1790-1792), както и от списанията на Иван Крилов „Зрител” (1792), „Санктпетербургски Меркурий” (1793), както и „Поща на духовете” през 1789 година.
Едно от списанията, оформящи облика на руската журналистика е „Московски дневник”. Списанието излиза под редакцията на Николай Карамзин между 1791-1792 година. На страниците на списанието се публикуват стихове и проза като първоначално е имало специализирани раздели за литературни и театрални рецензии. Карамзин публикува и множество информационни бележки за европейската литература и театралните спектакли на Стария континент. Карамзин е основател и на първото руско политическо списание „Вестник Европа” през 1802-1830г.
В началото на XIX век голяма част от изданията са пряко или косвено свързани с появяващите се по това време литературни общества. Представителите на „Свободното общество на любителите на словесността” издават през 1802 година списание „Музически свитък”, както и „Списание на руската словесност” през 1804г. От изданията, излизали в началото на XIX век, най-дълъг живот има сп. „Син на отечеството”, който излиза между 1812 и 1852 година под редакцията на Николай Греч. В подзаглавието на изданието е упоменато, че това е „списание за история, политика и литература”. Важно място в литературния живот от първата третина на XIX век заемат алманасите. По-известни сред тях са: „Полярна звезда”, „Северни цветя” и други.
През 20-те и 30-те години на XIX век се появяват и първите многостранни издания, засягащи всички сфери от културния и социален живот като „Московски телеграф” (1824-1825). Бързо бива последван от „Московски вестник” (1827-1830), „Телескоп” (1831-1836), „Европеец” (1832), „Московски наблюдател” (1835-1839). Най-четено от този период е списание „Отечествени записки”, което излиза между 1939 и 1867 година. Изданието става особено популярно със статиите на Белински през 40-те години на XIX век. Не по-малко успешен е бил и вестник „Маяк” (1840-1845), но със значително по-кратък живот.
Почти всичко литературни издания от този период се издават от частни лица като е имало само едно издание, посветено на литературни въпроси, създадено от държавата и това е „Вестник на Министерството на народната просвета” (1834-1917).
Обликът на вестниците и списанията от 40-те години на XIX век, както и по-късно в основата си се определят от възгледите и политическите пристрастия на издателите. Поради това за никого не било учудващо, че сменяйки собственика си едно издание, то веднага променяло и своя облик, насоченост и съдържание. Подобна била съдбата на „Съвременник”, създаден от Пушкин през 1836 година. До 1846 година списанието е редактирано от Пьотр Плетнев и се е характеризирало с аполитичност. Не така стоят нещата от 1847 година, когато начело на списанието застава Николай Некрасов и определя посоката на изданието като изразител на радикално-революционната публицистика.
Подобна съдба има и списание „Отечествени записки”, което след оттеглянето на Белински през 1847 година променя своите позиции и попада под редакционната политика на Некрасов и Салтиков-Шчедрин. „Вестник Европа” също тръгва в друга посока и излизайки отново през 1866 година, то вече е изразител на умерено-либерални възгледи.
През 50-те и 60-те години на XIX век литературните издания в Русия разглеждали литературата през призмата на политиката и идеологиите. Примери в тази посока са революционно-демократичните „Съвременник” и „Отечествени записки”, радикално настроените „Руска дума” и „Дело”, умерено-либералният „Вестник Европа”, както и славянофилските „Руска беседа”, „Време”, „Епоха” и други.
Автор: Стефани Стефанова