
„… ясно се чуваше вопълът на отчаяние
на една твърде нежна и крехка душа,
която жадува светлина, жадува чистота…“
Максим Горки
Роза сред блато от тръни… Оцеляване на предела в 21 век… Нисичкият странник- астрономическо чудо… Човекът, който говори ясно и просто… Меланхолията и тъгата в дълбоките му сини очи… Човекът, който оживява само на сцената… Човекът, който промени представите за възможностите на театъра… Това е геният, който се събуди от следобедната си дрямка- Мариус Куркински.
„Белег на великия дух е да презира големите
неща и да предпочита умереното пред
прекомерното“
Сенека
Мариус е емоция. Той обича страстно, страда силно, плаче безутешно, смее се като за последно… Истински хамелеон на сцената. Хамелеон, в който винаги пламти доведения до крайност стремеж към съвършенство на формата. Меланхолията, която лъха от него, не го прави слаб. Той сякаш се преражда от всяка капка тъга и привидна безпомощност. Но той е истински, голям, непобедим титан на сцената.
Театърът- първа и последна спирка
През 1913 година Осип Манделщам пише в книгата си „Франсоа Вийон“ следния текст по отношение виждането си за „бащата на френската поезия“ Пол Верлен: „Астрономите точно предсказват повторната поява на една комета след огромен период от време. За онези, които познават Вийон, появата на Верлен представлява именно такова астрономическо чудо.“ Куркински е едно чудо, подобно на Верлен. И двамата се противопоставят на утвърдените вече не само художествени форми, но и социални такива. Това бунтарско поведение, заявено съвсем дискретно, носещо толкова топлина, чувство и красота карат зрителя да ги усеща толкова близки като сетивност. Толкова близки до хората и толкова далечни. Мариус на сцената е едно чудо, една безкрайна емоция, той води диалог за света такъв, какъвто е и такъв, какъвто искаме да бъде. „Астрономическо чудо“ ли? Да, навярно по сцените на българските театри ще се качат и по- талантливи артисти, но Мариус не отрича истините, той говори за тях. Мариус не се крие зад маската на таланта. Напротив, той взима таланта в ръце и с негова помощ пресъздава невероятни светове, кара зрителите да тръпнат, да се замислят, сърцето да се разтупти, душата да се разбунтува. С безспорния си талант, той взривява сцените с последните си изпълнения в моноспектакъла „Сънят на смешния човек“ и ролята на Клавдий в постановката „Хамлет“.
Мариус е онзи странник, така необходим на всички. С оглед на това да остане неразбран, той открива сърцето си с цялата пълнота и безгрижност на едно дете. Мариус Куркински не може да бъде разбран, той не е обикновен ребус, той е Енигма. Той е като светкавица в небето, когато се появи плаши, но без нея, трудно намираме своите ориентири.
„Две неща трябва да помним и да затвърждаваме
в себе си: нито да обичаме живота твърде много,
нито да го ненавиждаме прекалено много.“
Сенека
В очите на Мариус се чете една тъга, разочарование от света, от духовния хоризонт на човек, от студеното настояще, от измамното бъдеще. Вглеждайки се в сините му очи откривам една чисто човешка тъга от реалността, от сблъсъка на въжделенията с трагедията на съвременния човек. При Куркински театър и живот са две припокриващи се понятия. Театърът е неговия живот, а животът е една театрална постановка, един низ от истини, от противоречия, един път към себе си, към познанието, към красотата и най-вече път към доброто.
Но за мен, скромният зрител е удоволствие да бъда негов съвременник и да мога да се наслаждавам на „астрономическото чудо“ Мариус Куркински!
„Големият ми страх е от това,
че трябва да стана по-добър човек.
Дали ще успея преди смъртта да го направя?“
Мариус Куркински
Мариус е явление в българския театър. Негови впечатляващи слова, които и до днес отекват в съзнанието на публиката са: „Искам да се превърна в театър. Искам да влизам от ангажимент в ангажимент, без пауза, и всички тези неща да разказват една история – историята на един човек. Искам самият аз да изчезна и да се превърна в някаква красота.“
„Роден си, човече, за да губиш, за да гинеш,
да се надяваш, да се страхуваш, да тревожиш
и другите, и себе си, да се боиш от смъртта
и да я желаеш- и най- лошото: никога да не
знаеш докъде си стигнал.“
Сенека
Автор: Стефани Стефанова
Откъс от филма “Някой посети душата ми” по романа “Братя Карамазови” на Ф.М. Достоевски. Режисьор на филма е Стефан Ненков Щерев. Лентата излезе през 2015 година.