
Драган Тенев
В просторната дворцова зала не беше достатъчно светло. Не беше и достатъчно проветрено. Кралят боледуваше и лекарите бяха му предписали да бъде винаги на топло. Въпреки тяхната забрана обаче, застаряващият крал непрекъснато се разхождаше из безкрайните коридори на своя мадридски дворец, без да може да се освободи от усещането, че това са може би последните му земни дни и тази мисъл го гнетеше. Макар и опитни, дворцовите медици не можеха да разберат от какво точно боледуваше могъщият испански монарх и той бавно се топеше пред очите им. Просто увяхваше. Тъй като и самият Карл чувствуваше това, той извика големия венециански живипосец Тициан от Италия. Искаше да има още един портрет като онзи, който маестрото му бе нарисувал, когато беше в разцвета на силите си.
Тициан незабавно се отзова на кралската покана. Двамата стояха един срещу друг — кралят седнал неподвижно на своя стол, а венецианецът изправен зад своя триножник и съсредоточен в работата си. Въпреки старанието си, Тициан усещаше, че нещо му убягва от кралското лице и това го притесняваше. Смутен от неочаквания си неуспех, художникът неволно изпусна четката върху скъпия килим и посегна да я вдигне, но Карл го изпревари. Подаде му я.
- Какво правите, Ваше величество? – прошепна Тициан изумен, но Карл само се усмихна и отвърна:
- Нищо особено. Просто подавам четката на един гений и това е голяма чест за мене…
Венецианецът замълча. Продължи да рисува лицето на Карл. Искаше на всяка цена да му вдъхне живот.
Тициан си спомни, че преди години, когато към владенията на Испания се бе прибавила Нидерландия и голяма част от Италия, Карл беше заявил гордо на цял свят: „Слънцето в моята империя никога не залязва!” Сега същият този крал, чиято власт се простираше над значителна част от Европа и над почти цяла Южна Америка, никак не напомняше горделивеца от първия портрет, който Тициан му бе изписал някога. Сега на стола седеше само един обикновен застаряващ мъж.
В последните десетина години маестрото беше рисувал предимно портрети на знатни мъже и жени. Докато изписваше лицата на тези хора, художникът се стремеше да покаже върху платното тяхната истинска същност такава, каквато той я виждаше, а не такава, каквато те искаха да му я покажат. Тициан непрекъснато бе откривал нови и нови черти в своите модели. Но заедно с това той бе забелязал и още една особеност — поначало всички хора си приличаха. И ако помежду им по-късно се получаваха различия, те се дължаха не на нещо вродено, а по-скоро на обстоятелствата, при които бяха живели. Това откритие бе изненадало големия художник. До тогава той бе рисувал предимно религиозни и митологически платна и бе влагал в лицата на техните герои онова, което му се искаше. Сега помъдрелият венецианец вече знаеше, че природата е далеч по-голям майстор от него, що се отнася до вътрешното разнообразие на хората.
- Защо млъкнахте, драги маестро? — попита Карл.
- Замислих се, сир…
- И накъде бяха се упътили вашите мисли? — полюбопитства кралят.
- Размишлявах за разнообразието на природата, Ваше величество. И да си призная — обхвана ме чувство на нищожност. Наблюдателният човек просто се стъписва пред нейните възможности!
- Наистина има нещо величествено в разнообразието на природата, дори ако човек погледне само едно цвете… — съгласи се Карл и добави усмихнат: — Във ваше лице обаче тя е намерила достоен съперник. Всичко в картините ви е така естествено и така живо. Аз можах да видя през живота си много живописни творби и знам твърдо — вашето изкуство е равно на изкуството на Леонардо, на Рафаело и на моя любимец Микеланджело.
- Благодаря ви за тези думи, Ваше величество, но ми се струва, че малко ме надценявате, като ме сравнявате с тези художници, — възрази поласкан Тициан. — Знаете ли, че докато Ви рисувах, на няколко пъти през главата ми мина мисълта: „Ех, Тициан, сега, когато вече знаеш нещичко за живописта, ако можеше да захванеш отначало!” А когато човек почне да мисли така, сир, това означава, че е остарял — засмя се венецианецът.
- …или по-скоро помъдрял! — вметна Карл. — За щастие аз съм сигурен, че вие сте в най-успешния период на творчеството си. И повярвайте ми, щастлив съм, че ще „поживея” още доста време чрез портрета. Нали си спомняте, римляните казваха, че животът е кратък, но изкуството е вечно?
- Признавам, сир, така е. Този народ никога не е грешил в поуките си… — потвърди Тициан и очите му отново запълзяха по платното пред него. Той направи няколко мазки с четката по портрета на краля и видя как благодарение на тях портретът „оживява”. Лицето на Карл промени изражението си и очите му почнаха „да гледат”. Магията на гения в миг му беше вдъхнала живот…
Този текст е публикуван в сп.”Картинна галерия”, бр. 10 от 1987 година. Автор на статията е Драган Тенев.