Сайт за театър, изобразително изкуство, журналистика…

Как се става фантаст

Любен Дилов

Този въпрос най-често задават вашите връстници на читателските ми срещи с тях. И още един: имало ли е нещо фантас­тично в моето детство? Навярно си мис­лят, че когато съм бил малък, ми се е случи­ло нещо много особено или поне съм паднал отвисоко на главата си, та после съм ста­нал писател-фантаст.

Отговарял съм им: няма нищо по-фантастично от самото детство на човека. То е също като в някой научно-фантастичен филм. Ражда се човечето, голо и беззащит­но, но изведнъж попада на съвсем чужда за него планета. Нищо на нея не е устроено така, както на нас ни се иска, нищо не е по вкуса ни, освен млякото и майчината пре­гръдка. Нали и затова толкова ревем като малки! И, щем не щем, почваме да изучава­ме тази непозната ни планета, с непознати растения, с непознати животни и насеко­ми. Всичко трябва да пипнем, всичко да на­късаме или разглобим, за да узнаем какво е и как е направено. Там нещо ще ни удари, тук нещо ще ни ухапе или опари, онова ще ни се стори страшно, друго ще ни разсмее… Така растем — със сълзи и смях, с разтво­рени очи и готови всичко да докоснат пръстчета — докато се научим да шетаме из непознатата планета по-уверено и раз­умно.

Е, научаваме се по някое време да живеем що-годе самостоятелно, но нали живота върху нея са го създали хората преди нас и без да ни питат, пак много неща ще продъл­жат да не ни се харесват. И тогава ние по­чваме да си фантазираме, да си измисляме един свой свят, в който обикновено ние сме големи герои и всичко можем, и всичко ни се подчинява, и какви ли не необикновени неща се случват в този наш измислен свят.

Не съм ли прав? Не сте ли забелязали, че всички деца притежават силно въображе­ние и страшно умеят да фантазират? Тия дни аз отново се убеждавам в това.

В началото на годината в Съветския съ­юз бе преведен моят фантастичен роман за деца „Звездните приключения на Нуми и Ники”, Оттогава аз непрекъснато получа­вам писма от всички краища на огромната Съветска страна, от ледения Мурманск до горещия Казахстан. В края на романа си аз разделям двете мили на сърцето ми деца Нуми и Ники, защото, каквито и забавни чудесии да преживяват двамата из Космо­са, според мен, те все пак един ден трябва да си се върнат при родителите. Може и да не съм прав, но нали сам съм родител на едно момиче и едно момче, така го напра­вих. Добре, ама това е огорчило мнозина от моите малки съветски читатели и те ме молят да напиша още една книга, в която завинаги да събера Нуми и Ники. Но не само това, понякога на цели страници те сами съчиняват какво да стане в тази втора част, предлагат ми как да продължа и за­върша романа. И с радост признавам: много от техните предложения са направо хуба­ви, което още веднъж ми доказва каква до­бра фантазия притежават децата от всич­ки ъгълчета на света.

Тогава какво им остава, за да станат един ден добри писатели-фантасти?

Остава им да се научат да пишат хубаво, както са писали добрите писатели преди тях. Остава им още да научат колкото се може повече за живота на тая наша непо­зната ни планета, защото пак тя ще ни подскаже какво има и по другите планети. Но за да се запознаят добре с живота, та да могат да пишат умно и сериозно, те трябва да походят на училище при всички науки — нали в тях се съдържат открити­те вече закони на природата и на живота, които сме длъжни да знаем много добре, за да не ни се смеят читателите. Нека не за­бравяме, че тия читатели са расли заедно с нас и в същите училища са ходили, и съща­та телевизия са гледали, и същите списания са чели, така че знаят не по-малко от нас. Затова ние, които сме седнали да ги учим и да ги забавляваме с нашите разкази и рома­ни, трябва непременно да знаем повечко от тях.

Е, рецептата как се става знаещ е само една и никак не е сложна: да четеш, много да четеш, повече от другите да четеш. И цял живот да държиш очите на своето лю­бопитство отворени за света.

На вашите години имах щастието баща ми да е председател на кварталното чита­лище, та ме пускаха свободно да си се ровя из книгите, да вземам каквото си ща, и аз много усърдно го правех. Но съм наблюда­вал, че и сега не е нужно баща ти да е пред­седател на читалището, та да вземаш кол­кото си искаш книги. А енциклопедията че­ли ли сте? Непременно опитайте! Ей така, страничка след страничка, страшно инте­ресно е! Та нали тя съдържа толкова много неща за света! Това също го правех на ва­шата възраст, а тъкмо тогава мозъкът ни най-лесно и най-трайно попива знанията, като сюнгер ги попива. Ако не знаете какво е „сюнгер”, вижте в енциклопедията!

Когато бях малък, извърших и първия си научен експеримент. Беше по време на вой­ната и храната беше твърде оскъдна. Вед­нъж майка ми бе намерила отнякъде повеч­ко зеле и малкото месо, което ни даваха срещу купоните, в неделя сутринта къкреше на печката. Цялото ни бедно жилище ухаеше до премала апетитно на свинско с прясно зеле, което аз оттогава много об­ичам. Тогава обаче, аз реших да проверя при каква температура се вари зелето и пъхнах в него термометъра, който си пъхаме под мишниците, когато сме се простудили…

Вие сигурно бихте съобразили, че този термометър мери само до четиридесет и два градуса, а пък зелето и водата… Аз об­аче не го съобразих и термометърът се пръсна, а отровният живак заедно с парче­тата стъкло отидоха в зелето. После то отиде на боклука, а аз, вместо свинско със зеле, ядох бой.

Да, да, не случайно още древните мъдреци са казвали, че познанието носи не само ра­дост, че то носи и страдания. Трябва да знаете обаче, че несполучливият опит също е полезен — от него научаваш, че не е този пътят, по който е нужно да вървиш. Това всеки учен ще ви го каже. А пък мен този мой пръв експеримент ме накара здраво да залегна над химията и физиката. В десети клас вече си бях обзавел една доста добра домашна химическа лаборатория. И микро­скоп имах в нея! Ще си речете сигурно: бил е богат. Съвсем не. Просто от малък събирах пощенски марки, бях си ги подреждал вни­мателно и дадох в един вестник смешното обявление, че заменям колекция от пощен­ски марки срещу микроскоп. Още се чудя как са ми го приели. Но понеже в тоя живот какви ли чудеса не стават — ето нещо фан­тастично, което наистина ми се е случи­ло! — намери се един, който ми преотстъ­пи стария си микроскоп срещу моите мар­ки.

Не излезе химик от мен, но и до днес ми остана страстният интерес към всичко, което се прави в различните науки. Така с течение на времето в главата ми се натру­паха много научни знания, а успях да си запа­зя и въображението такова, каквото е било на вашите години. И когато бях вече сту­дент, след като написах няколко обикнове­ни разказа и повестта за деца „Гълъби над Берлин”, без изобщо да съм мислил да ста­вам някога писател-фантаст, най-неочаквано седнах един ден и започнах да пиша не­що фантастично. Беше романът „Атом­ният човек”. Който много се надявам да сте прочели и още по-силно се надявам, да сте харесали. Ако ли не — ще ви напиша друга книга, по-хубава.

Довиждане, в чудесния свят на фантазия­та, където всичко е интересно и всичко е възможно!

Този текст е публикуван в сп.”Картинна галерия”, бр. 10 от 1987 година. Автор на статията е Любен Дилов.

Публикуване на коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *