Любен Дилов
Този въпрос най-често задават вашите връстници на читателските ми срещи с тях. И още един: имало ли е нещо фантастично в моето детство? Навярно си мислят, че когато съм бил малък, ми се е случило нещо много особено или поне съм паднал отвисоко на главата си, та после съм станал писател-фантаст.
Отговарял съм им: няма нищо по-фантастично от самото детство на човека. То е също като в някой научно-фантастичен филм. Ражда се човечето, голо и беззащитно, но изведнъж попада на съвсем чужда за него планета. Нищо на нея не е устроено така, както на нас ни се иска, нищо не е по вкуса ни, освен млякото и майчината прегръдка. Нали и затова толкова ревем като малки! И, щем не щем, почваме да изучаваме тази непозната ни планета, с непознати растения, с непознати животни и насекоми. Всичко трябва да пипнем, всичко да накъсаме или разглобим, за да узнаем какво е и как е направено. Там нещо ще ни удари, тук нещо ще ни ухапе или опари, онова ще ни се стори страшно, друго ще ни разсмее… Така растем — със сълзи и смях, с разтворени очи и готови всичко да докоснат пръстчета — докато се научим да шетаме из непознатата планета по-уверено и разумно.
Е, научаваме се по някое време да живеем що-годе самостоятелно, но нали живота върху нея са го създали хората преди нас и без да ни питат, пак много неща ще продължат да не ни се харесват. И тогава ние почваме да си фантазираме, да си измисляме един свой свят, в който обикновено ние сме големи герои и всичко можем, и всичко ни се подчинява, и какви ли не необикновени неща се случват в този наш измислен свят.
Не съм ли прав? Не сте ли забелязали, че всички деца притежават силно въображение и страшно умеят да фантазират? Тия дни аз отново се убеждавам в това.
В началото на годината в Съветския съюз бе преведен моят фантастичен роман за деца „Звездните приключения на Нуми и Ники”, Оттогава аз непрекъснато получавам писма от всички краища на огромната Съветска страна, от ледения Мурманск до горещия Казахстан. В края на романа си аз разделям двете мили на сърцето ми деца Нуми и Ники, защото, каквито и забавни чудесии да преживяват двамата из Космоса, според мен, те все пак един ден трябва да си се върнат при родителите. Може и да не съм прав, но нали сам съм родител на едно момиче и едно момче, така го направих. Добре, ама това е огорчило мнозина от моите малки съветски читатели и те ме молят да напиша още една книга, в която завинаги да събера Нуми и Ники. Но не само това, понякога на цели страници те сами съчиняват какво да стане в тази втора част, предлагат ми как да продължа и завърша романа. И с радост признавам: много от техните предложения са направо хубави, което още веднъж ми доказва каква добра фантазия притежават децата от всички ъгълчета на света.
Тогава какво им остава, за да станат един ден добри писатели-фантасти?

Остава им да се научат да пишат хубаво, както са писали добрите писатели преди тях. Остава им още да научат колкото се може повече за живота на тая наша непозната ни планета, защото пак тя ще ни подскаже какво има и по другите планети. Но за да се запознаят добре с живота, та да могат да пишат умно и сериозно, те трябва да походят на училище при всички науки — нали в тях се съдържат откритите вече закони на природата и на живота, които сме длъжни да знаем много добре, за да не ни се смеят читателите. Нека не забравяме, че тия читатели са расли заедно с нас и в същите училища са ходили, и същата телевизия са гледали, и същите списания са чели, така че знаят не по-малко от нас. Затова ние, които сме седнали да ги учим и да ги забавляваме с нашите разкази и романи, трябва непременно да знаем повечко от тях.
Е, рецептата как се става знаещ е само една и никак не е сложна: да четеш, много да четеш, повече от другите да четеш. И цял живот да държиш очите на своето любопитство отворени за света.
На вашите години имах щастието баща ми да е председател на кварталното читалище, та ме пускаха свободно да си се ровя из книгите, да вземам каквото си ща, и аз много усърдно го правех. Но съм наблюдавал, че и сега не е нужно баща ти да е председател на читалището, та да вземаш колкото си искаш книги. А енциклопедията чели ли сте? Непременно опитайте! Ей така, страничка след страничка, страшно интересно е! Та нали тя съдържа толкова много неща за света! Това също го правех на вашата възраст, а тъкмо тогава мозъкът ни най-лесно и най-трайно попива знанията, като сюнгер ги попива. Ако не знаете какво е „сюнгер”, вижте в енциклопедията!
Когато бях малък, извърших и първия си научен експеримент. Беше по време на войната и храната беше твърде оскъдна. Веднъж майка ми бе намерила отнякъде повечко зеле и малкото месо, което ни даваха срещу купоните, в неделя сутринта къкреше на печката. Цялото ни бедно жилище ухаеше до премала апетитно на свинско с прясно зеле, което аз оттогава много обичам. Тогава обаче, аз реших да проверя при каква температура се вари зелето и пъхнах в него термометъра, който си пъхаме под мишниците, когато сме се простудили…
Вие сигурно бихте съобразили, че този термометър мери само до четиридесет и два градуса, а пък зелето и водата… Аз обаче не го съобразих и термометърът се пръсна, а отровният живак заедно с парчетата стъкло отидоха в зелето. После то отиде на боклука, а аз, вместо свинско със зеле, ядох бой.
Да, да, не случайно още древните мъдреци са казвали, че познанието носи не само радост, че то носи и страдания. Трябва да знаете обаче, че несполучливият опит също е полезен — от него научаваш, че не е този пътят, по който е нужно да вървиш. Това всеки учен ще ви го каже. А пък мен този мой пръв експеримент ме накара здраво да залегна над химията и физиката. В десети клас вече си бях обзавел една доста добра домашна химическа лаборатория. И микроскоп имах в нея! Ще си речете сигурно: бил е богат. Съвсем не. Просто от малък събирах пощенски марки, бях си ги подреждал внимателно и дадох в един вестник смешното обявление, че заменям колекция от пощенски марки срещу микроскоп. Още се чудя как са ми го приели. Но понеже в тоя живот какви ли чудеса не стават — ето нещо фантастично, което наистина ми се е случило! — намери се един, който ми преотстъпи стария си микроскоп срещу моите марки.
Не излезе химик от мен, но и до днес ми остана страстният интерес към всичко, което се прави в различните науки. Така с течение на времето в главата ми се натрупаха много научни знания, а успях да си запазя и въображението такова, каквото е било на вашите години. И когато бях вече студент, след като написах няколко обикновени разказа и повестта за деца „Гълъби над Берлин”, без изобщо да съм мислил да ставам някога писател-фантаст, най-неочаквано седнах един ден и започнах да пиша нещо фантастично. Беше романът „Атомният човек”. Който много се надявам да сте прочели и още по-силно се надявам, да сте харесали. Ако ли не — ще ви напиша друга книга, по-хубава.
Довиждане, в чудесния свят на фантазията, където всичко е интересно и всичко е възможно!
Този текст е публикуван в сп.”Картинна галерия”, бр. 10 от 1987 година. Автор на статията е Любен Дилов.